Да си върнем изконното богатство на нашия съкровен език, на живеца на нашата същност
От Лияна Фероли
“В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това чрез Него стана; и без
Него не е ставало нищо от това, което е станало.” (Иоан 1:1-3).
Книгата на Румен Стоянов „Борба за език”, издадена още през 2008 г., но преиздадена наскоро, е най-ярката и патриотична, до болка осезаема защита на целокупния български език. Книга-камбана за осъзнаване величието и ролята на българското слово, на българския език. Но тази камбана може да се чуе истински от поне малко подготвени за нейния звън хора.
За да може той да прибави смисъл към оригиналното четиво, подбуждащо будност. А това става само с правилното оценяване важността на Словото, с осъзнаването на езика като единствения фактор, даващ абсолютно достоверна информация за характера и съдбата на един народ. И само върху тази база може да се постигне едно съзнателно, активно, съпреживяно четене, можещо да привнесе още словесна енергия за решаването проблемите на нашия народ, според вложеното в езика му предназначение.
А на българския език на осъзнаването, който съдържа и смисъла, и формата на Божественото присъствие, му е предназначено да предаде най-точно Словото Божие.
Но това е било възможно и е ставало чрез стария български правопис от преди неговата реформа през 1945 г., след която е последвало голямото осакатяване на езика ни. Оттогава до днес са се водили, предимно формални, лозунгово-декларативни „битки” за него, без никакви съществени постижения, твърди Р. Стоянов.
Но той се надява, че един ден ще успеем да си върнем стария правопис и да възвърнем блясъка на българската азбука, защото тъкмо тя подчертава уникалността на българската култура и тъкмо тя би повдигнала националния ни дух. А тъй като езикът и мисленето са взаимообвързани, казва той, това ще осветли, ще пробуди и ще издигне мисленето ни на по-високо ниво.
Книгата „Борба за езика” на Румен Стоянов ратува за една отговорна езикова политика, защитаваща законово духовната цялост на нашата отечествена книжовност. Но това може да стане, според него, само чрез едно широкообхватно, упорито, дълготърпеливо, стратегическо и тактическо трудене. А не чрез превръщането на езиконауката ни в кабинетно занимание, непазещо с работни мерки българската словесна целокупност.
Крайно време е, казва авторът, като един покаял се за вината си родител, да отворим дверите на своя „дом” за изгонените и отлъчилите се от него „чеда”. Да включим в него всички бългороезични литератури, всички наши говори и диалектни форми, в т.ч. и македонския говор, станал символ на разподобяване, раздробяване. Да си приберем изобилния езиков материал като равноправна част от общобългарската книжовност.
И вместо да изхвърлим македонския език, да наложим правилното му обозначение - югозападен български говор (с изхвърлянето му окончателно се скъсва връзката между източните и западните български говори и връзката между Македония и майка България). Както да приобщим и създадените вън от книжовния ни език банатски, бесарабски дялове, с всичките им специфични поместни разлики, във всебългарската литература.
Също и да освободим безподобно богатата ни удареност върху сричките, която придава изключителната българска музикалност, подобна на неподражаемите неравноделни тактове в нашия фолклор. За да може хилядолетната ни духовна орница отново да заблести с първоначалната свежест на нашия съкровен език, който е живецът на нашата същност.
Но най-вече общобългарската му цялост, уверен е Р. Стоянов, трябва отново да включи буквата Ят, "Двойно е” (ѣ) и “големия юс”- Ѫ, знакът на българите, както и крайните ерове, премахнати след писмената реформа от 1945 г. Защото ятовата гласна ѣ - 32-та буква от кирилицата и 33 от глаголицата, носеща цялата сила и значимост на азбуката ни, е била небесният знак-обединител на България, кръстоносният флаг на духа ни, тясно преплетен със съдбата на българския народ.
Румен Стоянов припомня и казаното за него от Учителя Петър Дънов. А именно, че ѣ е един от кардиналните небесни знаци - знамето на славянската писменост и на славянството, който свързва Божествения с човешкия смисъл, примирява доброто и злото. Че той е Пазител на България, на Божественото ни слово. И връщането му ще възстанови езиковото единство в двуобразието (екавост-яковост), придаващо различни словооблици и допълнителни възможности за словоизрази, немислими за другите езици.
Като носи единството между звук и буква, ѣ е носител и на смайващата демократичност на нашата писменост, дава възможност да пишем, както говорим. Затова е крепител на общобългарската езикова, етническа, историческа сплотеност, отбелязва Р. Стоянов.
Дава ни духовната сила и мисия, свързани с изпълнението на нашето предназначение - да разпространяваме изконната българска мъдрост, сакралното познание на Божествения език, който ще постави приоритетното овладяване на духовното познание, единствено можещо да пробуди нашия дух.
