Две разбити сърца не правят едно цяло
От Линда Вейл
Всички сме чували, че понякога една любов може да се излекува с друга. Ако при някакви обстоятелства любовта си е отишла от едната страна, била е неосъществена или несподелена, най-логичният завършек на историята, за да има щастлив край, е новото начало.
Да допуснеш до себе си някой, особено когато си все още счупен, объркан и белезите ти от болката ясно си личат, е риск, който не винаги си струва. И ако изчакаш, огледаш и се и не се хвърляш през глава към новото, което е обещание за едно по-красиво утре, можеш да намериш нещо по ценно, през което трябва да преминеш.
Можеш отново да намериш себе си. За да продължиш напред истински, без тайно да търсиш ключа към старите и затръшнати врати, които рано или късно ще ръждясат и освен да изцапат с обилна доза съжаление и скръб сърцето, душата и съзнанието ти, друго едва ли ще могат да направят.
Когато разбереш, че и онзи, който е готов да ти предложи хипотетична красива приказка, е също толкова счупен колкото теб, на повърхността изплуват надежди, че може би именно болката ще ви обедини и всеки ще започне бавно да разбира и отронва тази на другия, докато не остане и последният слой от нея.
Сякаш сте се спасите взаимно. Но само привидно. Като удавници, отчаяно търсещи спасителен пояс, по-възможност двоен и достатъчно здрав за да ги издържи за неопределено време, докато не стигнат до предполагаемия бряг.
И там, обзети от възторжена благодарност, че са станали важни за момент за някого с подобна участ, да решат, че това може би е любов. И то съвсем не като предишната, още непреодоляна и тлееща… а една по-обещаваща, защо не и последната и единствената?
Да се опитваш да излекуваш раните подобни на твоите за момент те кара за забравиш за собствената си тъжна история и да сложиш с героично вълнение шлема и доспехите и другият е толкова трогнат, че е готов съвсем скоро да влезе в същата роля.
Взаимно увлечени да събирате парчетата от сърцето на другия и да търсите най-здравото лепило, ще се отдалечите прекалено много от възможността да направите така, че сами да станете отново цялостни.
Защото ще ви е страх, че няма да успеете и дори няма да се замислите дали да опитате. Удобството на утехата започва да става някак примамливо. И тази утеха прилича толкова много на щастие…
Но другият не може да ви спести житейския урок, осъзнаването и израстването, не може да избърше сълзите, които трябва да изплачете, не може да ви даде любов, ако вие не съумеете да започнете да обиквате себе си.
Спасителите, заместителите и утешителите един за друг рано или късно започват да изпитват още по-остра липса и тъга.
Защото само, ако си напълно възстановен и цял, имаш шанса да бъдеш истински обичан и да обичаш пълноценно и безусловно, без да имаш нужда от лодки, сламки и пояси, които да споделяш с други давещи се.
Истинската любов вирее само там, където сърцето е напълно оздравяло, благодарение на сила, вяра, търпение, воля и достатъчно дълго самостоятелно домашно лечение без намеса на временни обезболяващи. Две разбити сърца не правят едно цяло.
