Из ''Нека ти разкажа'' от Хорхе Букай
От HighViewArt
Истинската стойност на пръстена
- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много глупав. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го погледне, Учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това...
И след кратка пауза добавил:
- Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после мога и да ти помогна.
- О... Колко се радвам, Учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил Учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето, му рекъл:
- Яхни коня, който е навън, и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена за него и да не се съгласяваш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни колкото се може по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не кажел цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не склонява на по-малко от жълтица, затова момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, момъкът яхнал коня и се върнал при Учителя. Колко много искал момъкът да има златната монета и да я даде на Учителя, за да се отърве той от дълга си и най-после да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча, е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал Учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхвай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да продадеш пръстена и го попитай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на Учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на Учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал.
– Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит!
И като него можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач.
Защо си тръгнал да искаш от всеки да си каже мнението?
Важното е ти сам да знаеш истинската си стойност.
И като изрекъл това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
