Къде е границата между това да обичаш себе си и да си себичен?
Много хора изгубват реална представа за себе си, в опита да се обикнат. Няма разбира се нищо лошо, човек да се търси, да се цени и да уважава себе си. Лошото идва, когато този човек до такава степен е погълнат от тази идея, че не вижда кога се превръща в себично чудовище, готово да заличи най-близките си, само защото те не споделят неговите виждания или защото те са си "позволили" волността да бъдат искрени. А както знаем, истината боли и не всеки е готов да я смели, предъвче и извлече от нея това, което му е най-полезно.
Себичността върви ръка за ръка с нереалната представа на Аз-а. Стремим се да сме нещо, което не сме.. вярваме, че сме. Но това, което правим всъщност е просто да го навираме в лицето на всички и когато някой, достатъчно здравомислещ стои насреща ни и вижда, че това не е така и ни го сподели - ние скачаме, сякаш за живота си, да се защитаваме и да обясняваме, че този човек няма място в живота ни.
Приятелите и семейството са за това! Те са нашият компас във външния свят. Нашите очи, уши и уста, когато ние отказваме да боравим с тях. Те са моралните съветници, които Бог ни е изпратил, за да знаем понякога, когато падаме стремглаво в пропастта. Те са там, за да ни дават съвети, за да ни казват истината.
Те са там, за да ни погледнат отстрани, защото ние не можем. Което категорично не означава винаги да следваме съветите им, защото в крайна сметка това е нашият живот, нашите грешки. Но приемаме и продължаваме. Себичният човек няма способността да разбере това. За него всеки трябва да е на неговото мнение, с неговите виждания и всичко различно от това, просто не е правилно и го кара да се чувства зле. Той отбягва истината, защото няма механизма да се справи с нея, да я преработи.
Човекът, обичащ себе си, от друга страна, е отворен към света. Той обича и всичко около него, защото е достатъчно съзрял духовно, за да разбере, че хората не сме еднакви... За да разбере, че когато ти казват истината в очите, това е важно. Обичащият се човек е зрял духовно до степен, в която бивайки съден, не приема лично, а напротив - вади ползите от това.
Защото той обича себе си, той знае силните и слабите си страни и когато някой му ги показва, той знае, че е така. Ако този някой е истински с него, той го знае и го цени повече от всяка мила дума на света. Защото милите думи често са пътят към Ада. Милите думи често са маската на най-големите ни врагове. Най-лесно е да вкараш в клопката си някой, използвайки "подкрепящо", "мило", "разбиращо" поведение.
В зряла възраст една от задачите ни е именно това. Да отсяваме истинските от фалшивите хора. Истината, от съгласяването с нас просто за да се отбие номера. Тънката разлика между човека, който се обича и себичния се крие в това, че първият избира истинските, искрените хора в живота си, без значение колко боли да има кой да ти каже нещата с истинските им имена. А вторият - той избира пионки, роботчета, съгласни винаги на всичко, просто защото не им пука.
