Как кризите в живота ни лекуват и учат на любов
Животът е изпъстрен с предизвикателства. На всяка крачка ние срещаме трудности. Учим се да ги преодоляваме, успяваме и хоп - следващата бариера е пред нас.
Понякога тези кризи имат сериозен ефект върху нас и ни разтърсват из основи. Някак си събираме сили и продължаваме да сме майки, бащи, синове, дъщери, съпрузи, партньори, приятели, колеги и т.н., но нещо в нас вече не е същото.
Осъзнаваме, че нещо необратимо се е променило, че не можем да продължаваме както преди сме я карали. Понякога започваме и да страдаме, тъй като не разбираме какво се случва вътре в нас.
Много често се случва да игнорираме този вътрешен дискомфорт, опитваме се да го заглушим с нашата заетост, опитваме се го удавим с работохолизъм, опитваме се да го замъглим с храна, алкохол, шопинг, фитнес, пътувания, опитваме се да го потулим зад телефоните си и социалните мрежи.
Днес има толкова много начини ние всъщност да се откъсваме все повече от нашите истински чувства, което неизменно ни води до отлъчване на тази част от нас, която страда.
Може би това ви звучи логично – никой не иска да страда, затова защо тогава не отсечем тази болка и просто не забравим за нея? Искаме да продължим да живеем живота си, както досега сме го живели, но тези чувства просто не искат да се махнат. Не може ли просто да ги заровим някъде и никога повече да не ги изпитваме?
Не е ли логично да искаме живота си обратно и да премахнем каквото ни пречи? Но нека отговоря на въпроса с въпрос:
Мислите ли, че тези неприятности, които ви се случват, и тези чувства, които те предизвикват, са нещо като показател, нещо, което да насочи вниманието ви в определена посока, за да успеете да излекувате част от себе си?
Мислите ли, че това страдание всъщност е зов към вас самите да обърнете внимание на себе си и как точно живеете живота си?
Мислите ли, че тази болка, причинена от външни фактори, е просто връхчето на айсберга, което виждате, но под нея плава много по-дълбока травма, която иска да бъде излекувана. Така че вие самите да бъдете свободни, пълноценни, изпълнени с желание и живот.
Разбирам, че тази концепция може да звучи малко странно, дори налудничаво. Но ние не сме жертви на външни обстоятелства и колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-скоро ще живеем в мир, хармония и любов.
Всички ние носим дълбоки травми в себе си - травми от минали поколения, от нашите родители, травми от войни, геноцид, подтисничество. Смятаме, че тези неща са част от миналото, но всъщност ние ги носим в нас, те са запечатани в нас.
Питате ли се защо толкова много хора умират от рак днес? Ракът е новата чума, няма човек, който да не знае поне един човек, засегнат по някакъв начин. Аз лично загубих майка и сестра на твърде ранна възраст.
За мен това е зов за цялото ни човечество. Ние трябва да преразгледаме живота си, нашите ценности, вярвания, поведение, отношения един към други и към планетата ни. И трябва да станем по-добри версии на себе си.
Но това означава навлизане във вътрешния ни свят, срещане на нашите демони, изправяне пред нашите страхове и преобразяването им. Не знаем какво ще открием там – какви таласъми, какви страшни чудовища. Не знаем колко време ще ни отнеме и дали изобщо ще излезем наяве отново.
Но това искам да ви уверя. Светлината винаги е там и тунелът има край. А тези страшни чудовища са чувствата, които ние искаме да избегнем, а те искат просто да бъдат обичани и приети. Те са като малки деца, които искат внимание и когато не го получават, крещят все по-силно докато не бъдат утешени.
Приемането на тези части от нас и обикването им всъщност спомага за лекуването и на по-дълбоки травми - тези, които носим от предишните поколения. Тъй като те не са имали шанс, тази възможност е дадена на нас. Кризите в живота ни са възможност за нас да излекуваме себе си и предшествениците ни, да излекуваме човечеството и дори да "победим" рака.
Това, което трябва да направим е да спрем нашия собствен цикъл на самоунищожение – било то работохолизъм, алкохолизъм, пристрастяване към социалните медии. Да погледнем навътре в себе си, за да разберем от какво всъщност се крием и предпазваме, и след като осъзнаем нашите най-големи страхове – да ги разберем, да ги обикнем, да погледнем на тях като на малки деца, които крещят за любов, защото не знаят какво друго да направят.
По този начин ние откриваме тази дълбока любов, с и за която сме създадени. След като обикнем себе си, сме способни да обичаме и други по същия начин. Ние се потапяме в непресъхващия извор на безусловна любов. Ние биваме излекувани и способни да лекуваме.
