Кога да кажеш "Майната му..."?!

  • Сподели:
Кога да кажеш "Майната му..."?!
Видео на деня

Във всяко едно наше начинание идва един момент на трудност, страх, липса на креативност или действие, в който сме изправени пред въпроса струва ли си изобщо да продължаваме, дали да не се откажем или да спрем за малко.

Всеки един човек по подразбиране е програмиран да следва най-малкото съпротивление, което знаем, че не води до никъде, но ни е толкова трудно да си вдигнем задните части сутрин, защото извън леглото е студено и тъмно, и гадно, и...

Всеки един от нас, който е осъзнал тези неща и иска да върви на някъде в живота си изобщо, трябва да се съпротивлява срещу себе си, да пренебрегва неудобствата, лишенията и болката и да се фокусира върху крайния резултат, не върху процеса на достигането му.

Но кога наистина сме стигнали лимита си – физически, психически, емоционално? Кога наистина трябва да спрем да бъркаме в раната, защото прашинките, които я инфектират вече не са там и тя трябва да спре да се разраства и да завехне?

За всеки един човек осъзнаването на тази граница идва в различен етап от живота при различни обстоятелства и естествено по различен начин. Може да си стигал "златния момент" 1000 пъти, но да го осъзнаеш на 1001 път, защото този 1001 път в действителност си се занимавал с нещо, което наистина те влече, наистина го искаш много силно и ножът наистина, ама наистина, е опрял до кокал.

За мен този 1001 път беше в тренировките и храненето. Товa е нещото, което ме разклати, извади от зоната на комфорт и промени. Може би и преди това съм имала такива моменти, но не съм била готова за тях. Без значение е колко пъти си бил в "златната зона на осъзнаване", въпросът е колко пъти си разбрал, че си там и си се възползвал от това.

Ето я и моята история... Винаги съм искала да тренирам редовно за добър тонус и здраве. Миналата година опитах да го съчетая с ученето, но започнах да недоспивам, да ставам в 5 часа да тренирам, при положение, че съм си легнала в 3 ч., да се чувствам като парцал, да подскачам като мечка и да си разбивам носа при всяка една лицева опора, защото тялото ми просто не може да ме държи.

Ментално имах мотивацията, но физически не си давах възможността да се справя. За сметка на това през 2016 г. след известна почивка се завърнах наново, с още по-силна мотивация и решителност. Тази година тренирах редовно, промених кръгозора си – спрях да се забивам в един единствен метод, представен от един единствен човек.

Истината, между другото, може да има хиляда лица и пак да си е истина! Малко е трудно за приемане в началото. Започнах да обръщам още повече внимание на храната си – правих си смутита, носех си храна с мен и т.н. Все още нямах видими резултати, но не се отказвах.

В един слънчев момент обаче всичко се срина. Потенето от тренировките и стресът от всичко останало влошиха обрива на врата ми, който имам от години, но бях напсувала и зарязала. Той се разраства, разрани и превърна в проблем, метен под килима достатъчно дълго, че да започне да го надига.

Случи се това, което толкова време отлагах и се страхувах от него – отидох на лекар, предписа ми лечение и ме прати в кожното отделение да ме боцкат и разкарват по кабинетите десет дни под ред...

Тази случка определено ме разтърси и ме накара да се замисля. Естествено първата ми мисъл беше: "Защо сега? Защо трябваше да започна промяната в себе си, да се справям толкова добре и това нещо да прецака всичко? Защо? Защо? Защо?"

След това се замислих: "Кога децата боледуват?". Когато искат внимание, когато бягат от отговорност, когато им е трудно, когато им липсва... 

Сещате ли се какво? Вяра в себе си! Разболявайки се, ти "лягаш" на нечии чужди ръце, прехвърляш отговорността на някой друг. И това е една много работеща схема, наистина. Уловката е, че върши работа, докато си малък.

Тати ти написва домашното, мама ти готви любимите неща, баба идва да те види. И така всъщност не се чувстваш добре, "отнасяш го" до някаква степен, но и получаваш облаги. Друг е въпросът, че ако това ти е методът на съществуване, ставаш едно болнаво лекенце, което не може връзките да си върже и си оставаш такъв и на 30, и на 40 години.... като цяло до тогава, докато има кой да ти се връзва, а след това се чудиш как да оцеляваш, неспособен за един куп неща.

Пораснеш ли обаче картинката става друга – боли. Този път наистина. Няма близалки и залагалки. Трябва сам да изтърпиш всичко.

Чувствах се гузно, че всичко случващо се е наложително. Не исках постигнатото до тук да пропадне. И като всеки един нормален човек съжалявах сама себе си и търсих съчувствие.

Само че... познайте какво, медицинските сестри също са хора, но работата им е да нямат съчувствие. Можеш да си говориш с тях и да си се смеете, но рано или късно ще ти направят гъза на решето и след това с усмивка ще ти пожелаят хубав ден.

Хората в магазина няма да ти дадат второ кафе, защото си разлял първото, непохватен да се оправяш с една ръка. И ти се чудиш какво да правиш – да натискаш газта до дупка, все едно гърнето не е продънено и не гърми или по майстори да ходиш.

Не върви нито да пренебрегваш ситуацията, нито да се филмираш като жертва на съдбата. Просто трябва да уважиш случилото се. Колкото и да ти е неприятно да му правиш евала. Ти, ти – не някой друг, трябва да се изправиш. Трябва да си изядеш... , каквито и да са те, каквото и да ти струва това.

Това направих и аз. Да, гадно ми беше, че се наложи всичко това, но веднъж след като си бил НЕсъзнателен достатъчно дълго време, за да се заровиш в калта, след това трябва да излезеш някак, след като за теб е неприемливо да си живееш там.

Не винаги това става бързо, лесно, здравословно...  само с мед и канела. Не винаги ти самият си достатъчно силен, за да го постигнеш само с убеждения. Е, и?! Какво от това? Приеми го и продължавай напред!

Не винаги организмът ти ще е способен да издържи на садо-мазо изпълненията, които му налагаш. Уважи го! Спри! Заеби работата, зарежи "неотложните" задължения и уважи нуждите на тялото си. То е само едно, да знаеш!

Оттегли се, но само, за да се върнеш по-силен от преди. Развръзката в моята история е, че бях на лекарства, последните дни ми идеше да отскубна проклетия абокат, ръката ми вече ме болеше от вливанията, за задника няма да отварям дума – имах симетрични синки от двете страни, но просто го приех.

И всичко отшумя с времето си. Спрях да се самосъжалявам. Пиех си гадостите, но знаех, че ако се поуча от случилото се това ще е само за месец, ако не – ще продължи цял живот. Ти кое би избрал?!

Понякога са нужни брутални действия, за да бъдеш изкаран от калта, в която така бавничко и неусетно си си затъвал ден след ден. Майната му! Осъзнай се и карай напред!

Ето сега съм по-добре от всякога, обривът се появява от време на време, защото "организмът ми има склонност" към това, но далеч не е толкова зле колкото преди. Научих се как да го контролирам, макар и не по най-здравословния начин, но знам и вярвам, че и това ще е до време! Въпрос на растеж!

По същия начин се научих да се справям и с други проблеми. Преди месец се пребих по най-тъпанарския начин. Просто си паднах – никакъв инстинкт да се задържа права, да се наклоня настрани и просто си паднах на колене. Дори ръцете ми не бяха ожулени от опити да притъпя падането.

Краката ми се подуха, боляха ме като ходех, не можех да тренирам... и накрая просто казах "Майната му!". Като ще става така, да си става, аз продължавам да правя това, което искам и ме кара да се чувствам добре.

Една седмица не тренирах. Естествено, паднах в "най-добрия" ми период, с най-много постижения. Като мина малко време бягах веднъж, за да видя как ще се чувствам на следващия ден и след това, о, чудо, новият ми най-добър период. Тялото ми си беше отпочинало и заякнало. Тренировките ми бяха станали по-качествени.

Понякога има неща, които представляват по-скоро капризи и е добре да ги разпознаваме и задминаваме. Друг път се появяват проблеми, които ни карат да променим нещо във възприятията си, въпреки че не бихме искали. Трети път "изникват" брутални събития, които ни научават на нещо по трудния начин, но са ни изключително нужни и полезни.

Научете се да правите разликата в тези три ситуации: кога нещо трябва да бъде изтърпяно, с цел изграждане на личността; кога трябва да се преобуете, защото сте тръгнали с високите токове да изкачвате върха и кога – да смените тотално маршрута, защото сте тръгнали директно през драките, пълни с тръняци и ако в началото сте търпели болката, то след това е станала непоносима. 

Учете се от ежедневните препятствия и разберете: гузната съвест е за мързелите! Действаш ли, значи работиш, значи се развиваш, значи катериш върха. Това ти е достатъчно да го знаеш. Важното е да има работещ механизъм в правилната посока.

Това дали се движи или е на празни обороти в момента е друг въпрос. Всичко е до време! Бориш ли се, изграждаш ли, преболяваш ли, то скоро ще събереш сили и да потеглиш. Уважавай затрудненията – те учат по-добре от всичко останало, но не стой да си пърпоркаш на едно място.

Липсата на движение, не е просто стоене, а деградиране. Ако външно "няма движение", то значи вътрешно трябва да водиш борби, които са важни и основополагащи. Ако си си изкълчил нещо, докато тренираш, значи имаш нужда от почивка. През тази почивка ти не просто си лежиш у вас, а оставяш тялото си да синтезира каквото му е нужно и умът си да научи, каквото му трябва, за да бъдеш по-ефективен.

Ето това си заслужава, да му "теглиш една майна" без да се самобичуваш, че не си във фитнеса, че боледуваш, че си се "изнежил" и ще загубиш постигнатото. Ти постигаш, преживявайки това!

Разпознавайки такива ситуации, изстисквай най-доброто от тях. Всички останали прищявки, капризи, откази от действие трябва да бъдат преборвани, защото всички те водят до смърт в някакъв аспект.

Всъщност трябва... трябва, ако ти се живее, ако ли не – няма проблем, стой си там и си затъвай, а аз ще те гледам отгоре...

Повече от Преслава може да прочетете в preslavapetrova.com.