Брунело Кучинели превръща живота си в истинско кино

​С нов експериментален филм дизайнерът избягва каноните на типичния моден документален филм, за да създаде нещо по-поетично – отчасти мемоари, отчасти митология и изцяло в негов стил.

​В кариерата на всеки велик дизайнер идва момент, в който той получава своя кинематографичен портрет – полирана история на успеха, пренесена на екрана. Тези филми обикновено се делят на два познати стила: игрална биография тип ''Коко преди Шанел" или документалистика, изградена от архивни кадри и интервюта, както видяхме във ''Валентино: Последният император". Дори когато дизайнерите наемат водещи автори - от портрета на Джорджо Армани, дело на Мартин Скорсезе, до скорошното изследване на София Копола за Марк Джейкъбс - жанрът до голяма степен остава вкоренен в ретроспективното разказване.

​Но за Брунело Кучинели конвенционалният подход не би бил достатъчен. За да разкаже историята на живота си, той се обърна към Джузепе Торнаторе - носителят на ''Оскар" за ''Ново кино Парадизо", който създаде амбициозна, експериментална творба, размиваща границата между документалистика и художествена драматизация.

​Във вторник, 14 април, гости като Наоми Уотс, Оскар Айзък, Кейти Холмс, Джошуа Джаксън и Марта Стюарт се събраха в Линкълн център в Ню Йорк за гала прожекцията на филма ''Брунело: Благородният визионер" (Brunello: The Gracious Visionary) преди американската му премиера през юли. След встъпителните думи на самия Кучинели – произнесени на родния му италиански, за да може ''да говори от сърце" - светлините угаснаха и публиката се пренесе сред лозята около Соломео. Това е средновековното селце в хълмовете на Умбрия, което служи едновременно за дом и щабквартира на ''краля на кашмира".

​Бърза поредица от интервюта с членове на семейството, приятели, дългогодишни служители и клиенти като Опра Уинфри и Патрик Демпси, зададоха тона на Кучинели, очертавайки влиянието му далеч отвъд света на модата. В основата на всичко е акцентът на Кучинели върху безсмъртието на душата и неговата по-широка визия за ''хуманистичен капитализъм" - дефиниран от заплати над пазарните, приветлива работна среда и ангажимент за поставяне на хората на първо място. Това е философия, която го подтиква да отделя 20% от печалбите на модната къща за благотворителност и го води през десетилетията на любяща реставрация на Соломео - превръщайки го не просто в корпоративен град, а в културен център с театър от световна класа, парк и най-новия му проект - библиотека с половин милион книги, отворена за всеки посетител.

​Историята се разгръща в живописни сцени, в които Кучинели проследява главите от живота си, служейки като разказвач, герой и наблюдател на собствената си съдба - сякаш необвързан от времето. Филмът започва в провинцията извън Перуджа, където виждаме Кучинели такъв, какъвто е днес, разхождащ се до детското си ''аз". Семейството му от фермери под аренда работи усърдно, бутайки ръчни колички и носейки гюмове с мляко. Разбивайки ''четвъртата стена", 72-годишният дизайнер се обръща директно към зрителите, приветствайки ги в отдалечената ферма, която няма нито електричество, нито вътрешна канализация. Локацията не е филмова магия - това е самата къща, в която той е живял с родителите си и още десет членове на семейството до 14-годишна възраст. Той купува имота по време на снимките заради пълната автентичност.

​''Винаги съм вярвал, че всяка история има повече от един живот", казва той. ''С филма можех да покажа - не само да разкажа - достойнството на труда, красотата на нашата земя, ритъма на живота в Соломео. Има емоции, които не могат да бъдат описани, а само почувствани чрез образ или жест." Публиката наблюдава как неговата естетика и етика се оформят в младостта му: баща му, който го учи да оре в права линия (браздите се поддържат прецизни колкото за красота, толкова и за функция), и семейството, което с тиха грижа сресва ангорските зайци. Любопитен детайл е, че един чифт омразни зелени кадифени панталони, които майка му му подарява като тийнейджър, го карат да забрани този цвят във всичките си колекции и до днес (екипът му използва нюанси като ''градински чай" или ''американско каки", но никога ''зелено").

​Изключително важен епизод е преместването на семейството в индустриалните покрайнини на Перуджа в края на 60-те години. Там бащата на Кучинели започва работа в циментов завод и е видян да се бори с ежедневното унижение на тежкия труд. Този момент оставя траен отпечатък у младия Брунело и формира афинитета му към италианския неореализъм.

''Винаги съм се чувствал близък до режисьори като Фелини и Де Сика. Техните филми ни напомнят, че дори най-обикновеният живот съдържа необикновено достойнство", казва той.

​Във филма Кучинели е изигран от трима актьори в различни възрасти, сред които Саул Нани. Резултатът е форма на самомитологизация, в която биографията е пренаредена чрез емоционален резонанс, а не чрез хронология. ''Самият живот не е линеен", казва Кучинели. ''Документалните елементи приземяват историята в реалността, а повествователните моменти оставят място за въображението и поезията. Заедно те създават нещо по-близко до самата памет - където фактите и чувствата съжителстват."

​След прожекцията гостите се насладиха на вечеря с ригатони с доматен сос - любимото ястие на Кучинели. Докато разговорът се насочваше към наследството на дизайнера, стана ясно какво се надява той да бъде изписано на надгробната му плоча. Макар името му завинаги да е свързано с кашмирената империя, която е изградил, неговото желание е простичко: че е бил добър човек. Забележителна амбиция във време, когато добротата, особено сред милиардерите, може да се почувства като дефицит.