Колко е красива смъртта
Свеждаме глава, сърцето ни е свито. В умовете ни препускат много и различни мисли: "какъв талант", "няма да го забравя", "онзи, път, когато го гледах в…", "велик/а"… Суперлативите и добрите мисли за хората, които току що сме разбрали, че са си отишли от този цвят, са безброй.
Смъртта извиква у нас най-доброто от онова, което сме знаели за човека. Смъртта на известните хора ни впечатлява още повече. Хора, които не сме познавали истински, но имаме чувството, че е било така заради филмите, музиката им или делата в друга сфера.
Когато светът разбере за нечия смърт, той почита смъртника. Чрез думи, снимки или символични действия. Такива сме повечето хора – почитаме смъртта.
Смърт, която разтърси човечеството скоро беше тази на баскетболиста Кобе Брайънт. А това, че с него загина и една от дъщерите му, натъжи още повече сърцата ни. Разбираемо е. Нужно е. Естествено е. Всяка смърт е тъжна, макар и неизбежна.
А когато той или тя е постигнал много в живота си и е вдъхновил мнозина, е болезнено и мрачно, почти като смъртта на любим човек. Миналата година страната ни загуби талантливи хора, обичани от няколко поколения.
Раздялата беше тежка, огромен брой хора се разделиха лично с тях, а хиляди отправиха последно "сбогом" по единствения познат в новото време начин – чрез социалните мрежи. Думите бяха сърцераздирателни и как иначе, като любовта към тези хора е била голяма.
Всички тези пъти, когато разбираме за смъртта, сякаш ставаме по-смирени, по-обичливи, по-уважаващи и зачитащи. В словата си по повод нечия смърт "звучим" добри и мъдри. Почитаме човека. Ах, колко е красиво това! Колко е красива смъртта, щом ни прави такива!
Иска ми се да бъдем същите хора и по време на живота. Да почитаме другите, техните достойнства и постижения също толкова явно и когато те са живи. Това би направило смъртните щастливи и горди от себе си, а светът би бил място, изпълнено с позитивни и благодарни хора. Колко красиво…
Красиво би било това!
