Лимонадата

10 юни 2014

На празника на розата в Казанлък съм. И ходя по улиците. Чудя се какво настроение да подхвана.

Сега да ви попитам: Не сте ли си давали сметка, че човек не е просто жертва на настроенията си? Колкото и да е див и първичен – все някак си осъзнава, че сам избира настроението, което да възприеме.

Тук естествено моите приятели, психолозите, ще викнат, че настроението е един сравнително траен емоционален фон, който зависи до голяма степен от социални, екзистенциални, но също – и от физиологични фактори. И не е нещо, което можеш сам да си избираш.

Добре – ще кажа аз. Нека не е настроение… Нека кажа така: Избираме си настройката.

Нагласата.

Можем да гледаме света с черни очила и с розови очила. Най-банално казано, но вярно, някак си. Човек има възможност да избира очилата.

Настройката на яркостта, с която възприема света. Поне може да прави усилия. Да повлиява на тази фина настройка. Левски е вървял през заледения Дунав, язвата го боляла, а той – пеел. Пеел човекът.

Но той не е бил обикновен! – викват в своя защита всички, които искат да живеят унесено и заспало. Които искат да живеят в лесната и удобна поза на жертви на обстоятелствата и настроенията.

Никой не е обикновен! – виквам в отговор аз.

Всеки може да избира. Всеки – чуйте сега – е длъжен да избира!

С каква настройка към света ще живее.

Защото ако не осъзнае, че има право да избира нагласата си към света – а продължи да се оплаква колко нещастна жертва на обстоятелствата и настроенията е – тогава за наказание ние просто няма да го слушаме. Вече!

Аз вървя из Казанлък на празника на розата и се чудя. Чудя се какво отношение да заема към това, което виждам. На какво настроение да се отдам. Тоест – какъв цвят очила да сложа.

Съвсем спокойно мога си кажа: Оф, каква ориенталщина, каква българщина (в байганьовския смисъл)… смесена с малко социализъм, смесена с малко демагогски патриотизъм и доста ретро орнаменти е всичко това!

Думка силна музика, естради, червени въжета ограждат площада, тълпи от облечени с празнична конфекция хора, навсякъде милицио… така де – полицаи, същинска манифестация, но и обогатена с кебапчета и с малко нещо зурни и тъпани…

Съвсем спокойно мога да си кажа точно така! Ако дам думата на вкиснатия и префърцунен интелектуалец, живеещ в мен (под наем).

Но също така – ако съм малко по-мъдър – и дам думата на благородния и благ човек (какъвто искам да бъда), аз ще си кажа друго: Боже, хората тук са живи!

Гледай как гърми музика и как никой не се е предал! Как танцуват съвсем по европейски някакъв съвсем европейски танц там – на естрадата – едни много красиви момче и момиче – с дрехи от коприна и тъмни, богатоцветни български лица.

Да. Българските лица понякога наистина могат да имат такъв колорит. На хубави, благоуханни и зрели праскови от Юг! Но кой има очи да ги види?!

Заелият се да злобее и да вижда черното не вижда богатия цвят! Ни на лицата, ни на небето.

А как стоят до естрадата малките овчарчета с носии от ансамбъла и леко потропват с крак, рият в плочките, чакайки своя ред!

И докато хубаво гърми европейският танц и коприните се веят на дансинга, малките народни танцьори потръпват и дишат спотаено, а българският овчарски шаяк драска розовите им прасковени вратове! О, да! Как я мислите тая работа?!

Кой тук не се вълнува и кой гледа на тия неща с черно и вкиснато око?

Аз-посеркото интелектуалец, който е способен да види и в най-финия мед само причина за диабет?

О, не. Да се отдадем на мъдрост и да хвърлим черните очила в някой запуснат геран. Честно ви казвам – по-добре е за сърцето и за живота!

И така.

Вървя из Казанлък и си давам сметка, че аз съм тоя, който е отговорен как ще възприеме света и събитията в него!

И някой ми вика: Ей Калине!

И аз се обръщам, нали съм популярен човек, който стотици пъти се е блещил от телевизорите в стаите сумрачни (или светли) на хората вечер и сутрин като някой сом в аквариум, обръщам се и викам: Ха, кой ме вика по име?

А насреща стоят момче и момиче, но не съвсем млади (колко е хубаво да кажеш „момче и момиче“ на големи, зрели хора!) на около трийсет, че и повече, но хубави, светли, славяни по вид, но и защо не и готи или наследници на някои нормани – та нима тук не са идвали хора от Цяла Европа? – стоят си срещу мен - до две сергии.

Момичето продава бижута направени от природни материали, а момчето – лимонада и домашни курабии. Ех, хубава работа! Някак светла, славянска, чиста, миришеща на поток, на езерце, на поляна с мента и маточина, на чисто сърце, на жито сред което цъфтят и макове.

- Какво продавате, мили хора? – викам им, все едно не виждам. За да си бъбриме.

- Ами ето – викат те – бижута и курабии…дай да те черпим една лимонада… ние сме от Плевен, знаем те и много те харесваме, от публичните ти изяви. Дай вземи си една курабия. Няма да плащаш!

- А не! – викам аз – трябва да има пазар! Стига вече социализъм и разни безплатни работи! Трябва да има търговия, чисти сметки, хората да започнат да печелят най-накрая истински и доволно – от честния си труд! Това искам аз, другото му е.и майката, не е хубаво другото! Ей така – всичко без пари и без смисъл и без стойност – не си е работа! Искам да има хубави и честни пазарни отношения, нали ме разбирате? – така им викам и съм насочил пръст към небесата и се усмихвам и се разпалвам.

- Е да, добре – вика момчето и се смее – дай тогава десет стотинки! Дай пет!

- Добре, символично викаш… - усмихвам се аз, бъркам и вадя стотинки.

- Ние искаме да направим нещо повече…нещо по-хубаво… преди правехме само бижута…обаче решихме да правим и домашна лимонада. Мед и лимони, това е, човек, чиста работа! И ще направим наше си място – изкуство и природни неща… храни, билки…

- Да, така трябва! – казвам аз и ги харесвам все повече. – Сега се живее все по-бързо и все по-некачествено! Чудно е това, че искате на фона на цялата бъркотия и на целия некачествен живот да направите нещо хубаво…

- Ми да. Консуматорството! – казва момичето и белите му зъби блестят с хубав блясък – Сега не се отделя внимание на нищо. И нещата стават все по некачествени. И затова са нетрайни.

- Нали? И животът става един такъв – пет за четири – подхилвам се с презрение аз

- и животът става бърз, посредствен и некачествен…

- Така си е… - кимат двамата – и ние точно затова…

- А трябва да се забавим, да обърнем внимание на Нещата. – продължавам аз и се изправям в раменете някак си - На дребните неща. На самия живот, на детайлите! Ето на тая лимонада. На разните… я гледай какви хубави бижута сте направили! Точно така! На детайлите! На всяко нещо. На самия живот. На лимонадата! Я да я опитам най-накрая!

- Ами – само лимони и мед, човек – чисто и истинско! – казва момчето и сините му очи са човешки.

- И вода – смее се момичето.

- Да, чиста работа – казвам аз, пия лимонада и съм доволен. Аз избирам, помнете това.

И вие.

Автор: Калин Терзийски