Малко слънце в сивия ден
Късен делничен следобед. Мокри улици, бързи коли, суетни хора. Дъждът беше спрял преди часове. Но следите след него останаха...
По листата на раззеленилите се клони блестяха капчици. Завързаните мартеници се развяваха от вятъра. Друг път посягах веднага към телефона и снимах. Сега само погледнах с усмивка.
Тръгнах към магазинчето за кафе. Вървях нагоре по улицата. Като че ли не усещах динамиката на града. Всичко беше тъй еднообразно. Но като се връщах сякаш нарочно забавих ход. Очите ми търсеха нещо. Може би не нещо определено...
Спряха се на прозореца на старата жълта къща, през който се виждаха плътно прилепнали листа, а сред тях се жълтееше един лимон. Като малко слънце.
Спрях се. Изведнъж се почувствах силно развълнувана. Някаква странна смесица между радост и тъга. Зад прашния прозорец никой не се показа. Само лимонът стоеше за декорация.
Да, нямаше го човекът, който само с поглед можеше да промени цялата картинка от този скучен пейзаж. Нямаше го най-красивият продавач на цветя...
