Мая Вапцарова: Все още е епоха на дива жестокост
От Лияна Фероли
Мая Вапцарова на 73 години.
Все още е епоха на дива жестокост. Но със събуждането на нашия духовен отпечатък – вярата в доброто - ще се събуди и древното космическо познание, закодирано по нашите земи - център на света и мястото на сътворението.
На 23 юли се навършват 75 години от разстрела на Никола Вапцаров. Единственият наш носител на Световната награда за мир. Злокобната дата 23 юли ще бъде отбелязана с най-различни възпоменателни прояви в цялата страна.
В София, във Варна (Военноморското училище) и другаде това ще стане с участието на неговата племенница - писателката - режисьорка Мая Вапцарова, авторка на повече от 50 документални филма, част от които посветени на поета.
Тя ще представи най-новия си документален филм за Вапцаров "Епоха" и най-новата си поетична книга "Убежища". Филмът - равносметка на епохата на дива жестокост, звучи като диалог между миналото, настоящето и бъдещето. Между поета-радетел за свобода и неговите следовници.
Три поколения випускници и съвипускници на Вапцаров от Военноморското училище споделят вярата си, съмненията си. Сякаш се изправят пред неговия въпрос: „ Какво ще ни дадеш историо?” Питат се къде стоят те в нея, кои са всъщност… Сякаш са на разпит пред съвремието, пред днешните събития, почувствани чрез Вапцаровите стихове.
Мая Вапцарова е родена на 7 юли 1944 г. в Банско. Завършва кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща. Носител е на орден "Св.Св. Кирил и Методий" І степен. Авторка е на няколко книги и на повече от 100 документални и игрални филми.
Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели "Златен дукат" на кинофестивала в Манхайм. Нещо, което по-нататък не се е случило с нито един български филм.
Напоследък племенницата на големия наш поет Никола Вапцаров обръща своя творчески и изследователски взор към най-древното минало на страната ни.
Принос към тази тематика е и нейният албум "Докосване до сътворението", показващ родопските свещени мегалити, мистичните скални ниши и други неразгадани знаци, издълбани по скали, тераси, долмени, всички те наподобяващи някаква тайнствена азбука и космически карти, точките от които и днес намират своите съответствия с някои съзвездия.
Във всичките си творчески идеи Мая Вапцарова изгражда времеви мостове между минало, настояще и бъдеще, за да продължи вярата на именития си родственик, който влезе в открит двубой с грохналия, озлобен, абсурден и антихуманен свят и осветли с цената на живота си.
- Г-жо Вапцарова, изглежда, това се е превърнало и в кредо на вашия живот?
- Може да се каже, защото без вярата в бъдещето не можем да продължим напред. Затова най-важното, което е искал да ни каже Вапцаров, се съдържа в смисъла на думата "вяра", макар че основният код от едноименното му стихотворение още не е разгадан от нашето съвремие.
За някои вярата е религия, за други - и морал, за трети - проста житейска мъдрост. Изобщо константата на живота, нашият духовен отпечатък. Макар че никой не знае какво е точно: чувство ли е, състояние ли е. Не знам дали някога ще разберем какво означава това чувство, което изстрелва чак в Космоса.
Заради което "човекът би влязъл във взривна ракета, /самичък би търсил в простора далечна планета". Затова основният занимавал го въпрос е този за "хляба" на свободата, на духа, който се захранва с вярата в доброто, без който човекът не би преживял.
- Вашата битка за миналото също е един вид продължение на Вапцаровата вяра в бъдещето…
- Така и започнах тази битка за миналото ни, за автентичността на нашите родови корени, с предварителната нагласа, че това ще ни отведе към бъдещето, което заслужаваме.
- Това ли ви изстреля и в толкова далечното ни минало? А може би и болката по настоящето?
- Да, и двете неща. Моето любимо стихотворение от Вапцаров е "Епоха", защото все още е епоха на дива жестокост... Особено днес...
- Значи Вапцаровата борба "за хляб и свобода" продължава под една нова форма…
- Тя си е все същата, за свободата на нашите души, само че с различни средства. Затова, така както в поезията е време социалното и лиричното да си подадат ръка, така и миналото и бъдещето трябва да го направят. Иначе все ще стигаме до печалния извод на Вапцаров, че живеем като в дълбоката бронзова ера.
Но проблемите не са извън нас, те са вътрешни – в умовете, сърцата ни, в съзнанието ни.Затова сме преминавали и още минаваме през толкова изпитания, за да се научим да ги преодоляваме.
- И вашият индивидуален път на търсене на изхода преминава през следите, оставени ни от траките по нашите земи?
- Да, чрез филмите си аз се опитвам да търся разрешението на проблемната връзка минало-настояще-бъдеще в дълбоката древност.
С голямо вълнение и очакване се отправих към изследването на тракийската цивилизация, защото ме вълнуваше какво е открила, какво са знаели нашите прадеди много повече от нас, защото имах усещането, че това тяхното важно древно познание днес ще ни бъде много нужно.
И вероятно, разковничето се крие в това, че при траките не е имало роби, че всеки един от тях е имал някаква своя мисия, допринасяща за добруването на всички.
- Ехото на миналото, разказано от родопския вятър и родопското слънце, оживява във филмите ви с особена мистична красота и с огромно родолюбие. Това ли е вашият начин да се събуди поизтънялата ни духовна памет?
- Радвам се, че сте открили такова послание във филмите ми. Наистина това е, което ни е липсвало толкова дълго време. Може да изглежда невероятно, но тъкмо тези древни знания, закодирани върху тракийските мегалити, могат да я събудят. Пък, кой знае, може и да са оставени с такава цел.
За да знаем, че точно оттук, където живеем, е тръгнала човешката цивилизация. Че тези места са били избрани съзнателно, защото само в тях връзката между планетата ни и Бога-Слънце никога не може да се наруши, затова и човешката сърдечно-съдова система прилича на космическия строеж. Че тук е духовният център на света.
Интервю на Лияна Фероли
