Любовта като най-висше изкупление и освещение на живота
От Лияна Фероли
Дори липсата ѝ се превръща в истинско присъствие на друго ниво, за да се запази винаги чиста, свята и жива…
Какво е био-графията /написаното от Живота/ на твореца? Заглавията на книгите му, на наградите му? Или идеите, мирозрението му, духовният му натюрел? Все риторични въпроси… Можеш да знаеш всички фактологични истории за него, но пак да нямаш дори и бегла представа за неговата истинска същност…
Но също така, и колкото по-малко научаваш за него, толкова той да е по-дълбок, многоаспектен като личност, като индивид. Това в пълна сила се отнася и за поета-арабист Азиз Шакир-Таш. И това не е недостиг, а огромен комплимент към него.
Когато четем стиховете му, в началото усещаме силен магнетизъм, но после очакванията ни как ще продължат, напълно се разминават с неговите. Друг е въпросът доколко и той ги има…
По-важното е, че те са водещи, издигащи четящия ги към други небеса - и светли, и мамещи, но и не достатъчно ясно очертани. И това е съвсем естествено. Защото съществуването ни рядко стига до същественото - най-често скрито зад много забулващи го воали…
Вероятно, и той самият го търси, като се оставя да го води втория, интуитивния план на битието му, на неговото алтер его. Но е видно, че творческата му сила и магия идват най-вече от смелостта му да бъде до болка откровен и изпълнен с най-неочаквани, неподражаеми асоциации...
Дори успява в четвъртата си поетична книга „Околосветска обиколка на липсата” да съзре Непреодолимото присъствие на „Отсъствието” - на онова Голямото, Необхватното Всичкото, което е така непонятно, че сякаш го е хванала липсата. И взирането му в нея е толкова вглъбено екзалтирано, че го заставя да ражда думи и образи, избликващи сякаш от само себе си.
Както алхимиците, които откриват в себе си философския камък, носещ им опитност на безсмъртие - най-добрият лек за дух, душа и тяло, какъвто заместител за поета е неговата и поезията, изобщо. А неистовият копнеж по тази, сякаш отвъдна, другост - разпалва едно почти яростно въображение, чрез което поетът търси и намира своя спасителен бряг.
А той започва от осъзнаването, че нищо не е реално и трайно, че не можеш да задържиш неуловимото и непостоянното. Че нищо не съществува независимо от другите неща, че липсите се наричат Пустота, Покой, Цялост… И така - да предоставиш неразбираемото на Този, Който го е сътворил - на Твореца на всичките неща - и между тях - най-много на Любовта…
Единствената и неотменна владетелка в нетленната, безвремева и непритежаема реалност, която най-малко се постига с ума…
А да посветиш живота си на нея, независимо от това докъде можеш да стигнеш, съвсем не е малко. Особено пък, когато го правиш с особена наслада и блажена отмала, както е при Азиз… И с осъзнаването, че блаженството идва от предаността, предаването, доверието в Този, Който допуска и прави всичко в живота ти. Че най-важното е да вървиш към тази истина, без да има значение кога и за какъв миг от секундата, ще постигнеш това високо сливане с нея…
По-важното е, че то проблясква за кратко, често насън, разкрива ти, че си най-близо до Бог, когато самият ти осъзнаеш своята Божествена Тайна, Неуловимост, Неизвестност.. Защото всяко стигане до нещо конкретно, до някаква цел, е в известен смисъл някакво ограничение. Затова Азиз доброволно се отказва от подобни постигания.
Приема дори и липсата на Любовта, която само така се превръща в истинско присъствие, но на съвсем друго ниво. И само така, отивайки отвъд себе си, осъзнава, че дори недостиците, също както и излишъците, те довеждат до Любовта зад пределите на земното… Която, макар и непостижима, си остава чиста, свята и жива…
Както и най-висшето изкупление и освещение на живота…
Азиз Шакир-Таш
Човек не за човек
На Махмуд Даруиш
„Предписахме на синовете на Исраил, че който убие човек не за човек
или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора.
А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора...”
(Глава пета, знамение тридесет и второ от Корана)
За да не плаче мама
от години се преструвам, че съм жив...
Когато и да ме убият, все си казвам:
„Заради покварата ми е”,
та да не би да ме обземе чувство за вина -
според Писанието, ако съм невинен,
ще погубя и убиеца и милиардите му жертви...
Падам по очи, за да не се спогледаме с убиеца...
А той ми казва:
„Убивам те, за да спася човек.”
Посочва зад гърба ми себе си
и се усмихва,
сякаш е спасил не себе си, а всички хора.
Прав е - той поне не се преструва, че убива.
И разбирам,
че през всичките години
е убивал само себе си,
не мене;
че съм падал мъртъв
всеки път,
когато са убивали човек не за човек,
а аз съм бързал да пробия слепоочието си
с куршум мълчание -
с надеждата оттам да изтекат
загърбените писъци за помощ…
За да не плаче мама
от години се преструвах, че съм жив,
но днес разбрах -
за да не плача,
мама също се преструва, че е жива...
Чака ме
да спра да се преструвам, че умирам...
Основателна причина за Апокалипсис
На Велин Белев
Според някои, Вселената, която обитаваме,
е чернова
на пълна с грешки тъмнина,
преписана със скоростта на светлината.
А дали ни има в беловата?
Начало на оазис
Тека към теб
със скоростта на жаждата,
която изпреварва светлината
с поглед,
питащ устните ти:
Няма ли да пиеш?
Отказ от небе
Земя - безкраен излаз на небе…(А.Таш)
Когато пръстите ми я докосват,
кожата ти се превръща
в излаз на небе,
до който имам достъп,
но желание да стигна - не…
Поредно доказателство, че Земята е плоска
Търкулвам се като
с
ъ
л
з
а
по нагрятата до безпътица
кожа на асфалта.
За да направя
околосветска обиколка на липсата ти.
Из „Околосветска обиколка на липсата”
