Научих се да казвам не, когато се налага
От Нели Славова
А някога казвах "да".
Съгласявах се на предложенията.
Приемах условията. На хората. Житейските. И тези на Бог. Последните ги приемах със стиснати зъби.
Посрещах прищявките и хрумките.
Искаш ли да се видим?
Да!
Искаш ли да отидем там?
Да!
Искаш ли да правим това и това?
Да!
Искаш ли да бъда лицемерен с теб, да ти забия нож в гърба, да го извадя и ти да ми простиш?
Да!
Искаш ли да изядеш това лайно и да се преструваш, че е бонбон?
Да! Давай го насам!
Нали знаете, да не обидя, да не разтроя, да не нараня, да не предизвикам лошо настроение, да не разсърдя - ей така се съгласявах, с мисъл за другия и никаква за себе си и своите желания.
Пораствайки, идва един момент, който разбира се, не е спонтанен. Този момент не се случва просто от нищото. Той настъпва от умората и размислите, които водиш с ума си. Настъпва с опита и ако щеш, егоистичната нагласа, че е време да се самозапазиш и да отделиш нужното на себе си. Настъпва и от неблагодарността, а често и от хорските празни приказки.
Една здравословна метаморфоза, която също си има цена. Плащам я и ресто не чакам.
Понякога има ситуации, в които не разкриваш мнението си, иначе може да изгубиш приятел или на същия да му се накриви калпака. Има ситуации, в които не на всяка цена, но е желателно да се харесаш на останалите.
Аз обаче не съм този човек.
Научих се да казвам не, когато се налага.
Цената за това "не", е че често няма да бъдеш добър герой в очите на другите. Но нямам проблем с това. Човек не е само добър, нито само лош. Човек е съвкупност от двете, та дори и от стоте.
Пред "тази жена е много добричка", предпочетох "тази мамата си трака".
Лесните избори нямат отговорност. Обаче не носят и вътрешна удовлетвореност и наслада.
Не съм се разделила с думичката "да". Оставаме във вечен съюз с нея, докато смъртта ни раздели. Казвам "да", но на тези, на които им пука за мен и които се интересуват. Които ме зареждат със здраве, вдъхновение, идеи, добра мисъл, обич, съчувствие, загриженост и най-вече желае да вървим по една и съща земя. За вампирски страсти и отрова - вече нямам часове, нито хъс.
Нека обобщим всичко написано до тук с един кратък пример.
От известно време една стара "приятелка" ме подминава като счупен, ръждясал пътен знак. Преди излизахме заедно, децата играеха, ходихме си на гости. Никога не сме се обиждали, не сме си казвали лоша дума, никога не е имало търкания и дразги между нас. Не се чувствам прегрешила. Няма причина. Дори до последно я търсих и правих опити да се уговорим и срещнем, ние да се видим, децата да поиграят, тривиални неща. Тя все отклоняваше и аз просто спрях да досаждам. Оттеглих се. Казах си, че ако тя ме иска в живота си и съм важен за нея човек, все ще ме потърси. Ще ú дам време. Дадох ù. Но до среща така и не се стигна. Стигна се до улично разминаване с фригиден поздрав за здрасти без последващо любезно "как сте".
Ако всичко това се случваше с акъла, с който бях преди, със сигурност щях да ù пиша, да ú се обадя и да я попитам следното: "Всичко наред ли е? С нещо обидих ли те? В мен ли е проблемът? Ще ми обясниш ли защо се стигна до тук? Как така изведнъж рязко се промениха настроенията и амплитудите?"
Сега бих запазила тези въпроси, време и енергия, за някой, който ги заслужава. Сега вече знам, че за да постъпи човек по този начин спрямо мен, вината не е моя. Нямам вина, че някой е изплискал легена. Нямам вина, че хората са изменчиви, неустойчиви, непостоянни и на моменти чисто луди. Нямам вина, че някои човешки отношения са нетрайни и удобни със срок на годност. Не нося отговорност за действията на останалите.
Това не е его. Това не е гордост и чест.
Това е моето съхранение и избор за истински важното.
Има една сръбска поговорка, която гласи следното - вие, българите, все повтаряте, че времето лекува. Ала времето го боли **** за вашите рани. Лекувайте си ги сами. Времето няма време за вашите проблеми.
