Нещо неделимо...
Нe обичам разделите. А и едва ли има някой, който да ги харесва. Но те са неизменна част от пътя, който извървяваме. Път, осеян със срещи и раздели, радост и тъга.
Разделяме се тихичко, едва доловимо. Със заседнала буца в гърлото. Със счупена душа. С пълни със сълзи очи, очаквайки ги да прелеят. С разкъсваща болка в сърцето, което чуваш как плаче, но не можеш да утешиш.
Тръгваш си от приятел. От любим, брат, сестра. От нещо. От някого. Или някъде. Просто, защото Животът така е отредил. Защото следваме пътя. Пътят, който сами начертаваме и искрено се надяваме да е верният.
С времето всичко се размива, къса, оголява, изгубва и отшумява. Сърцата ни. Душите ни. Ръцете, с които сме прегръщали. Ароматът по тях. Уханието на любимите хора. Хубавите думи. Споделените чувства. Спомените.
Всичко това – остава. И е вечно. Неделимо. Като Човекa, който си. Като обичта, която си раздал. Като топлината, с която си стоплил нечие сърце. Като добротата и любовта, които си получил в замяна.
И разбираш, че всичко е вечно. Че нищо не се губи. Че времето, разстоянието и пространството са просто величини, които можеш да преодолееш. И че сладостта е по-голяма, когато знаеш, че през годините едно приятелство е оцеляло. Някой, някъде те чака. Усеща. Обича. И се моли за теб. Прекрасно е!
Защото знаеш, че в хората, до които си се докоснал, е останала частица от теб. От твоята душа. И ще бъде във вечността. Дори и след нас. В разказите на хората. В техните думи. В моите. Или твоите. А в тях ще откриваш единствено ЛЮБОВ.
Още от Darini - Д. Тодорова може да прочетете в darini-poezia.blogspot.com.
Снимка: thesocraticproject.com
