Нямам търпение да обикна недостатъците ти
От HighViewArt
Харесвам хората и ги харесвам по подразбиране. Обичам да се очаровам от тях. Обичам да откривам светлото в тях, особено когато е покрито. Скъсявам дистанции за минути и раздавам кредити на доверие вместо визитни картички.
Емпатията не ми е чужда, напротив, свръхстарателна съм в нея. Емпатията е аванс за отношенията ми с другите и доскоро вярвах, че това е чудесен подход. Защото, ако подадеш с добро, ще ти се върне с добро. Ако подходиш с емпатия, ще общуваш по-леко и с емпатия ще ти отвърнат.
През последните години обаче Господ искаше да ми каже нещо за хората. А аз май не исках да Го чуя, защото напоследък затвърди намеците си. Колкото и да не ми харесва, научих този урок, при това по трудния начин. Хората сме несъвършени. Хората раняваме. И най-добрите от нас раняват. Дори тези, които обичаме някого, и тези, които сме нечий приятел, всички раняваме.
Защото всички поставяме себе си на първо място. Колкото и да се стараем в обратното, винаги идва момент, в който ставаме нечие разочарование. След като няколко човека паднаха от пиедестала на съвършенството и се превърнаха в най-обикновени разочарования за мен, а аз спрях да търся оправдания за тях, се предадох пред този урок.
Той ми отне от наивността и от добротата, от комфорта да имам доверие в хората и да ги идеализирам. Той ме лиши от лукса да откривам в тях свръхестествени качества и да не виждам, че всъщност те носят само най-обикновени такива. Този урок направи света ми малко по-прозаичен, защото изчезнаха еднорозите и приказните феи, а някои образци се смалиха до клишета.
Но без този урок щях да остана да оцветявам детските си книжки още дълго време. И щеше много да боли всеки път, щом видя, че изрядно нарисуваният от мене принц не излиза от книжката и не скача на коня си, за да ме спаси от лошите хора. И щях да умирам още безброй пъти, щом красивият принц от беличките страници на моята наивност по невнимание пререже аортата ми. А той ще го направи - пак и пак, особено докато аз се надявам, че не е способен на това. Не и той.
Приех неудобната истина, че няма съвършени хора и че ударите са задължителни. Дори от онези, които те обичат... най-болезнени от тях. Приех я, но не и без условие. Щом ще има разочарования, нека има смисъл от тях.
Има нещо велико в идеята за несъвършенството. То е толкова истинско и първично, толкова забавно и толкова предизвикателно. То е единственият критерий за любов всъщност. Всеки може да обича някой перфектен, няма по-лесно от това обичане. Всеки може да се отдаде там, където никога не е получавал шамари. Всеки може да се закълне във вярност към безгрешния. Обикни разочарованията си от някого и нека тогава да започне разговорът за любов...
И ето ме тук, малко обидена, малко уплашена, но пълна с нова надежда. Трудно ще е да стигна до другия бряг на мъдростта. Трудно ще е, защото твърде дълго се кълнях в перфектния и твърде усърдно упорствах, че моето ще е различно. Ами не е и няма да бъде. Моето ще бъде като вашето. Моят човек също като вашия ще ме влудява понякога. Ще ме кара да плача, да се тръшкам, да се затварям, да бягам, да бъда несебе си. Но ако имам късмет, след всичко това ще се връщам. И ще се смея, и ще прегръщам, и ще наричам себе си или пък него "глупави".
Ще забравям. И дори няма да има нужда да прощавам. Ще обичам простичко – в днешния ден, не във вчерашния. Ще обичам реалността, а не измисления образ. Ще обичам всеядно – и кусурите, и чудесата му. Нещо повече. Преди да го обикна, ще го огледам хубаво отвсякъде. Ще си навра носа във всичките му грозни недостойнства. Ще разуча всичките му слабости и грапавини. Ще го предизвикам да ме разочарова, да ме нарани, да ме уязви и отблъсне. След като се науча да го ненавиждам, ще открия дали наистина мога да го обичам.
Вече имам нужда от истината. Имам нужда дори от разочарованието. Имам нужда да знам всичко за другата половина от себе си, за да съм сигурна, че никога няма да я лиша от обич и разбиране. И тогава ще се влюбя в цялото – в очарователната опаковка, в уязвимата същност и в тъмното несъвършенство.
Спирам да строя пиедестали, спирам да се прекланям пред тленни олтари, спирам да вярвам в детски приказки, спирам да се възползвам от слепотата си. Моето, както и вашето, ще бъде с кусури, разочароващо, понякога болезнено, понякога смилащо. Едно единствено нещо не бива да спира да бъде – да бъде любов и да бъде мощна до безумие...
P.S. Нямам търпение да обикна недостатъците ти и няма да се посвеня да ти покажа моите. Заключвам очакванията си, затварям книжките и се оглеждам за несъвършенството. За да открия теб. За да мога да ти дам всичко и да бъде завинаги.
