От "едно време"
(за Мила Колева)
Най-забележителното във външността на Мила Колева бяха нейните тънки, мъхести мустаци, освен че имаше снежна снага. Живееше в бяла двуетажна къща в нашия квартал, в чийто двор се ширеше асма, а под нея имаше беседка.
Там се събираха първите приятели на семейството, за да опитат младото вино и гроздовата ракия, да говорят за политика и да попеят в късните нощни часове, когато тези две напитки ги омагьосваха. Тя също се веселеше с компанията, но от време – навреме прекъсваше шумните разговори със строгия си глас и бърз говор.
Целият град познаваше Мила Колева, защото всички ходеха на кино, а тя късаше контролите на централното – "Дъга". Имаше още четири кина в града, но най-хубавите филми прожектираха в него. Опашката за билети стигаше понякога до тротоара, а понякога се виеше до вратата на съседната книжарница .
Познаваше ни нас, децата от близките малки улички, които се пресичаха с нейната и когато минавахме покрай нея, подавайки й билетите си, тя ни поглеждаше строго и казваше: "Само да хвана някой да чопли семки…". Ние мълчаливо кимахме с глава - обещание, че няма да се случи.
По време на филма Мила Колева се появяваше внезапно, светваше с батерията, оглеждаше редовете. "Не мляскай тая дъвка, келеш, смущаваш зрителите!" И мляскането преставаше на мига, защото след забележката следваше изгонване от салона.
Понякога картечният й говор се взривяваше внезапно отляво или отдясно на главната пътека, но най-често се чуваше откъм по-предните редове, където билетите бяха най-евтини и там обикновено сядаха ученици. "Седни прилично, прибери си краката, ще спънеш някого!" - възмущаваше се Мила Колева на някой дънгалак, чиито нозе се простираха до стола на предния ред.
"Пусни ръката на момичето, бе, защо го притесняваш!" – сепваше с режещия си глас Мила Колева някои влюбени, а ние едва сподавяхме смеха си и не му давахме воля само за това, защото със сигурност щеше да последва остра забележка и публично отстраняване от прожекцията.
След края на филма, когато страничното осветление ни връщаше в реалността и бавно се отправяхме с потока от зрители към изхода, Мила Колева, облечена в черна сатенена манта, с приложени към нея копринени бели ревери, застанала встрани, обхождаше със строг поглед зрителите.
Истината е, че никога не я видях усмихната, но маската на строгостта така или иначе най добре й стоеше, защото прилягаше максимално на респектиращата й външност и на картечния й говор.
Имаше случаи, когато внезапно, на висок глас съобщаваше: "Янко Илиев да излезе веднага на изхода, чака го Славка Христова!". Ако веднага не се надигнеше някой, който да се кани да се отправя към вратата, Мила Колева повторно питаше: "Има ли тук някой Янко Илиев? …Янко да излиза, защото го чака отвън Славка Христова!".
Следваха допълнителни реплики на по-нисък глас, като например: "Аааа, хората едно кино не могат спокойно да изгледат от тия, дето им вървят в петите…".
Веднъж се случихме на една прожекция с Кирил Станев, който целият град познаваше и го наричаха Киро Лудия. Той беше едър и кротък човек, но си говореше сам и на висок глас по улицата – не винаги, разбира се, но често се случваше да спре някого и да започне да се изповядва или да псува целия държавен съвет, без да се притеснява от някой преминаващ милиционер... Та, тогава гледахме филма "Шербургските чадъри".
По едно време той се изправи и каза: "Днес си купих чадър, внос от Германия. Попитах продавачката дали чадърът е от Германската демократична република или от Германската федерална република. Казаха ми, че е от геферето и аз ги попитах: че като е от геферето – да не са хванали господ за шлифера?"
Избухна неудържим смях, през който като ястреб долетя гласът на Мила Колева, както и самата тя: "Киро, напусни салона, за да не те изплющя с новия ти чадър от геферето!". Киро , с чадър под мишница и с ръце в джобовете, тръгна към изхода с думите: "Ще се видим на следващата прожекция, от осемнайсет часа, госпожо Мила Колева, Киро Лудия винаги има с трийсет стотинки повече в джоба си, точно за цената на билет по средата на главната пътека…"
По време на кинопрегледа и птиче не можеше да прехвръкне през централния вход, да отваря и да затваря вратите и да смущава зрителите. В краткия промеждутък до главния филм хората бързаха да се ориентират за местата си и да ги заемат. В по-късни времена изнесоха на малък екран кинопрегледа в коридора, за да го проследят и закъснелите.
"Вълчицата" беше най-посещавания български филм, спомням си, от ученици и свободни младежи. Гледах го и аз три пъти, дори удължиха прожекциите с още една седмица, което се случваше рядко. След една от тях, Мила Колева, облегната на любимата си колона за изпроводяк на зрителите, изсъска, когато минавахме покрай нея: "Гледайте, гледайте, че да не станете същите хулиганки като тия, какъв резил!".
Любимите ни актьори бяха Делон, Белмондо, София Лорен, Мастрояни, Луи дьо Фюнес и кой ли още не… Та, по времето, когато за трета поредна седмица в програмата на "Дъга" остана филмът с Делон "Черното лале", се разчу, че от затвора, който тогава беше в края на града, е избягал опасен престъпник.
По онези времена такива неща се случваха рядко или по-точно такава информация не стигаше до обикновените граждани, защото те си имаха своите обикновени задължения и обикновен живот. Но тогава милицията се беше вдигнала на крак да го търси, имаше блокади, обиски …
Прожекцията на "Черното лале" беше първата вечерна. Спомням си, че с моите приятелки Анито и Стефка бяхме правостоящи, когато по диагонала на салона към нас долетя гласът на Мила Колева: "Милиция!"
Връхлетя дежурният старши, лампите светнаха и всички погледи се отправиха към левия ъгъл до прожекционните кабини, където един брадясал тип беше вдигнал ръцете си нагоре, притиснат от греблото за миене на пода, в ръцете на Мила Колева.
Е, оказа се съвсем обикновен бродяга накрая, но споменът за тази история и Мила Колева – днес звучат почти необикновено…
