Отпечатъкът на лъжеца - Константин Кацаров
От HighViewArt
Навън е хладно. Винаги ми е студено, когато изляза. Независимо от сезона. Вкъщи температурата е приятна. Бързо се уморявам извън дома. Неусетно се източва цялата ми енергия. Постоянно съм нащрек. Хабя боеприпасите си без да има реална заплаха. От дете съм такъв. Лично за себе си – неудобен.
С годините се развих. Свикнах. Даже започна да ми харесва. Онова крайно изтощение преди да се прибера. Дори и срещите с приятни хора ме натоварват щом сме на открито. Предпочитам да ми идват на гости. Не много често.
Вече имам зарядно. Беше ми трудно докато го открия. Понякога си позволявам да странствам и с дни да не се прибирам. Сега съм издръжлив. Важно е да държа под ръка източника си на електричество.
Още от малък много чета. Семейството ми има огромна библиотека. Баща ми ме запозна с нея. Представи ни един на друг. Тогава беше въпрос на престиж да се колекционира литература. Времената днес са други. Новите домове се конструират така, че да побират в себе си по-малко вещи. Телевизорите са тънки, а мебелите вградени. Рядко ходя на гости, но не си спомням кога за последно видях в нечия къща библиотека. Книгите заемат много място. Хората ги държат в компютрите си. Не мога да им причиня това. На книгите. Да ги чета през екран. Все едно ходя на свиждане на каторжник. Баща ми ме оставяше сам да избера какво да чета. Преди това ме караше да си измия ръцете. Повечето книги бяха с твърди корици. Той някога е пишел разкази. Чел съм няколко. Харесват ми. Вече не го прави. Не можел като Достоевски. Заради това се отказал.
Започнах да рисувам. Преди това прочетох много книги за художници. Рембранд, Тулуз-Лотрек, Ван Гог, Страдание и възторг... Баща ми също беше художник. Отдавна не рисува. Не можел като Микеланджело...
Реших да създам анимационен филм. Намерих си и съмишленик. Стигнахме до разказ в картинки. История за няколко ученика, изгубили се в един чуден свят.
Дядо ми ми подари акустична китара. През деня вкъщи нямаше никой. През делничните дни. Свирех на нея по няколко часа. Представях си, че съм велик изпълнител. Пусках някоя плоча и започвах да пея. Затварях очи и се появявах на сцената пред препълнени зали и стадиони. Беше съвсем реално, но на никой не споделях.
Семейството ми притежава стотици плочи. Всички до един ги колекционирахме. До училището ми имаше тунел. Минаваше под сградите. В него се бе сгушил малък музикален магазин. Със спестено от парите за закуска, които ми даваха нашите, купувах грамофонни плочи. С малко саможертва, за месец можех да взема две.
Потърсих какво е общото между трите. Кое е онова, което свързва, четенето, рисуването и пеенето пред грамофона. Разкри ми се. Видях го. Обединяваше ги пътешествието. Точно това ме зареждаше. Пътуването из непознати пространства.
Сам си предписах рецепта. Започнах да пиша. Денонощно. Не вдигах шум, нямах нужда от кадастрон и можех да не си измия ръцете. Затварях се в стаята си и хващах превозното средство. Понякога беше влак, друг път балон, а много често и кораб. Околосветските ми обиколки се превърнаха в неизчерпаем източник на енергия и безплатна, непробиваема броня, предпазваща ме от действителността. Открих топлата вода. Почувствах се недосегаем и в известна степен недостижим. Второто ми усещане значително се разви.
По нищо не си приличахме с онзи човек, който доброволно се беше разделил със страстта си – рисуването и писането. Остана ми да направя една единствена крачка. Последна. Да си обясня защо изведнъж станах толкова надменен. Отговорих си. Достоевски и Микеландело не могат като мен. Със сигурност. Понеже аз не искам да съм като тях. Открих своя бразда. Дълбая в нея. Избягвам да се ровя във всяка друга, която случайно по пътя си срещна.
На планетата живеем милиарди човешки същества. Всичките, до едно, сме с различен пръстов отпечатък.
Вече не знам кое е реално и кое е измислено.
Онова навън или другото, което сам продуцирам. Въпреки неудобствата, които ми създава заобикалящата ме среда, аз съм отборен играч. Харесва ми да странствам в добра компания. Предприех пътуване. Мащабно. Не обичам да се разхождам сам. Избягвам и тълпата. В началото тръгнахме около тридесет човека. Приблизително толкова. Накрая останахме двама. Любимото ми число. Идеалната конфигурация.
