Равносметките - вратата, която отваряме плахо, за да помечтаем
От HighViewArt
Аз обичам равносметките. Те са вратата, която отваряме плахо за да помечтаем. Да седнем и да напишем на онзи „вижън борд” , който така и не направих и си е само в главата ми, какво искаме... Да разпределим дивидентите, да си платим данъците, да се огледаме и да разберем точно къде се намираме. Винаги съм смятала, че от всичко най-важно е да знам точно къде се намирам. Не обичам огледалата изобщо, но накрая на годината го правя, почти ритуално...Сипвам си едно малко уиски, пека си фъстъчки, една кока-кола с лед и си сядаме двете. За поне 15 минути ...понякога продължава и повече. Няма деца, няма родители, няма приятели, няма телефони, няма никой.
Чудя се на онова дете вътре в мен, как ми се навива на това предложение...Та то е още дете, на около 18 години, рошаво, диво, със силен загар по раменете, с чисто бели зъбки и ясно очертани устни. И ми се усмихва - така широко - да се чудиш присмива ли ми се или ...И аз се усмихвам ..Гледам да не ми се виждат вече зъбките, че феята онази старата, през тази година няколко пъти ми се явява, но пък и това си е в реда на нещата.
Та гледаме се ние двете и сме си благодарни. Тя, защото много се грижа за нея, пазя си я да е щастлива и не я показвам почти на никой ...и аз, защото тя ме държи над водата, дори тогава когато реша да се давя. Погалвам си я докато преглъщам, а тя все ми се смее. Хубаво е! Обещаваме си, както всяка година, че ще си помагаме все така всеотдайно , защото и двете знаем , че има още много и че имаме още много работа да свършим . После затваряме очи и много тихо се молим! На Бог се молим. Той винаги е с нас и само той може да идва на нашите срещи. Благодарим му! Толкова много му благодарим. За страшното – защото без страшното, никога нямаше да знаем какво е спокойствие. За трудното, за да разберем как е най-добре да стане лесно. За мъката, която свива сърцето, за да научим, че сърцето има и криле и може да лети. За безсънните нощи, за да усетим как най накрая отиваме бавно и спокойно в страната на сънищата. За всички срещи, които пропуснахме, но намерихме нови места и нови хора. Тъжно ни е, че времето на нашата среща почти изтича, но не ни тежи, защото мечтаем за следващата ни среща пак по същото време догодина, когато между нас ще има още една година разлика, но аз съм щастлива, защото тя ще дойде.
Пак рошава, пак дива, пак със загорели рамене и ще се смее.
Само да можехте да я видите, как ми избърса сълзите и се прибра...там вътре....
И сега ще си направя вижън борд и на него ще напиша ''искам да те пазя същата''!
Автор: Антоанета Николова
