"Сайбиевата невеста" от Боян Боев
От HighViewArt
Романът "Сайбиевата невеста" от Боян Боев носи духа на произведенията, писани от класиците на българската литература Йордан Йовков, Елин Пелин, Георги Караславов, Димитър Талев и др.
Историята проследява съдбите на няколко души от село Стомна, малко след Освободителната война. Наситена е с топлината, която оставят у съвременния човек българските традиции и някои забравени вече обичаи.
Главен персонаж в романа е Цвета, която е принудена да се омъжи за Лозан, за да изплати дълговете на баща си към него. Така тя става Сайбиева невеста, премълчавайки истинските си чувства, мечтите си за това да бъде невеста на друг - на Стоян, на когото тя е давала китките си по седенките. Но във времена, в които женският глас не се е чувал, а родителите са решавали съдбите на децата си, любовта не е била зачитана.
Опитвайки се да приеме орисията си, Цвета се сблъсква с нови препятствия пред себе си, преглъщайки много горчиви хапки. Докато един ден в живота ѝ не нахлува оново той - Стоян, нейното либе, мъжът, на когото тя иска да пристане. Целият свят за нея и Лозан Сайбията се преобръща.
Следват много подмолни планове, саможертви и събития, изваждащи от човешката душа най-скътаните мрачни действия, на които е способна. А как ще завърши тази история за трите семейства, замесени в нея? Можете да научите, като прочетете романа "Сайбиевата невеста" от Боян Боев.
Ето както казва поетът Добромир Банев (автор на книгите "Любов до синьо", "Аз съм в другото такси", "В понеделник ще е късно" и др.) за "Сайбиевата невеста": "Книгата разказва за невъзможната любов, която придава смисъла на всичко. Любовният триъгълник, в който се преплитат световете на Лозан, Цвета и Стоян, ни прави съпричастни към три съдби, предопределени само и единствено от стремежа да привлекат на своя страна именно ЛЮБОВТА, в чието име допускаме грешки и извършваме непростими престъпления. Защото любовта не пита. Защото тя наистина остава едничкото оцеляло дърво в запустелите градини на душите ни, пред което изпитваме заслужена възхита. Боян Боев e безспорно талантлив писател. Романът му се чете на един дъх, а препратките към магичния свят на Габриел Гарсия Маркес са напълно основателни. Макар действието да се развива в края на XIX век, изказът е изчистен и модерен, за да бъде историята възприета от съвременния читател непредубедено и без излишна подозрителност."
Предлагаме ви да прочтете кратък откъс от книгата:
В къщата се чуваше ридаене. Минка беше в одаята на дъщеря си и я гиздеше за сватбения ѝ ден. Помогна ѝ да си облече празничните одежди, сплете черната ѝ коса на плитка, накичи главата ѝ с росни китки, сложи ѝ пендари на врата. Гледаше я и не можеше да повярва, че ще остави хубавото си момиче да се омъжи за Сайбиевия син. И плачеше. Не спираше да плаче и да забърсва очите с опакото на ръката си. Подсмърчаше и гледаше студеното лице на Цвета.
– Толкоз си хубава, Цвето. По-хубава булка в туй село не са виждали. Сигурна съм.
Цвета мълчеше. Очите ѝ с цвят на зюмбюл гледаха надолу и бяха премрежени от сълзи. Невидимо въже беше надянато на шията ѝ и я душеше, та не можеше дъх да си поеме. Дума не можеше да каже в тоз момент. Майка ѝ докосна брадичката и я накара да вдигне лице към нея. Погали я. Усмихна ѝ се.
– Много мислех, Цвето, ама накрая се реших да ти дам едно нещо.
– Не ща повече дарове, майко. Толкоз много неща ми даде за таз сватба, пък аз дори не бях мислила още да се омъжвам.
– Знам, чедо, знам. Ама туй, дето имам да ти давам, е друго.
Минка отиде до вратата и се огледа. Кольо още беше навънка. Затвори и се върна при Цвета. Извади от сукмана си дървен мускал и го даде на щерка си. Цвета го взе в ръце и го огледа.
– Розово масло ли е туй?
– Не. С туй можеш да се отървеш от мъжа си. – Настана мълчание. Цвета гледаше с недоумение в очите на майка си. Минка поде тихо: – След сватбата, като се качите в одаята, му сложи тоз зехир в чашата и го накарай да го изпие. После ще кажеш, че много се е вълнувал зарад брачната нощ и сърцето му се пръснало. И тъй ще си била омъжена само за една вечер. Пак ще си свободна, Цвето, ама ще имаш и имане. Вече ще си Сайбиева снаха. Пък по-нататък пак ще можеш да се омъжиш за тоз, когото ти искаш. По друг начин не мога да те спася от таз орис. Пък майчиното ми сърце не може да понесе да те гледа нещастна.
– Аз не съм нещастна, майко. Щом тъй ще отърва тетю от борчовете, ще се омъжа.
– И ще живееш с оня пуяк до края на живота си? Вярно, имат пара, ниви колкото щеш, хора, дето за тях работят, ама не го обичаш.
– Ти обичала ли си тетю преди сватбата? – попита Цвета, а Минка я гледаше и мълчеше.
– Други времена бяха. Ама го обикнах после. Сега без него не мога – каза накрая.
Външната врата се хлопна. Кольо влезе в къщата и Минка подскочи уплашена.
– Скрий мускала – рече на дъщеря си. – Баща ти да не го вижда.
Цвета го пъхна в пазвата си и въздъхна тежко. Майка ѝ чу гласа на Кольо, който я викаше, и излезе от одаята. Булката остана сама. Отиде до огледалото и се огледа. Хубава беше с тез одежди. След малко щяха да я пребулят и когато махнеше отново булото, вече щеше да е Сайбиева снаха. Стисна зъбите си, че да не се разплаче. И не, не ѝ се плачеше толкоз, защото ще бъде омъжена, а защото детинството ѝ вече си е отишло, щеше по друг начин на нея да се гледа. Къща вече ще трябва да стопанисва и за мъж да се грижи.
Седенките щяха да ѝ липсват. С нейните приятелки вече няма да ходи да пее и да играе хора край запаления огън на площада. Момците вече нямаше да я заглеждат. Ами Стоян? Ах, вече и той нямаше да я поглежда в очите с оня поглед! Толкоз усмивки му пращаше Цвета, китката от косите си му даваше на него сред всички ергени в селото. Ама откакто разбра, че ще я годят за Сайбиевия син, очите на Стоян вече не видя. Дали я мразеше, питаше се тя. Сигурно си е мислел, че отдавна са я гласили майка ѝ и баща ѝ за Сайбията, пък тя да ходи тъй да се заиграва с влюбеното му сърце напразно...
Сложи ръка на пазвата си Цвета. Усети хладината, дето лъхаше от мускала със зехир. Туй беше решението на проблемите ѝ. Туй щеше да я отърве от мъките, дето изтърпя, и от онез, дето се задаваха по пътя ѝ. И не, не беше способна да даде на мъжа си да изпие таз отрова. Пък и той за какво беше виновен? Баща ѝ я беше дал доброволно, а оня се съгласил да я вземе. Затуй Цвета се зачуди дали да не изпие тя оная смъртоносна глътка и да се свърши с всичко туй. Ей тъй, в сватбените дрехи щяха да я намерят, в нейната одая, дето цялото детинство си беше изкарала. И ще си отиде от тоз свят недокосната, неопорочена. Свободна.
