Това, което те прави различен, те прави красив
Човек често е склонен да прехвърля емоционалните си състояния и промени върху външни фактори. Всичко около нас е устроено на принципа прехвърляне отговорността за собственото Аз върху останалите. Външното разбиране за света и процесите в него са се превърнали в начин на живот. Механизирали са мисленето ни, а като последица са изменили характера и поведението ни.
Още от най-ранна детска възраст ни учат как да сплитаме косите си, как да пишем прилежно букви в тетрадките си. След това обществото ни залива със своите изисквания, които в повечето случаи изобщо не са адекватни, а напротив – осакатяващи.
Като започнем от рекламната индустрия и минем през средствата за масова комуникация. Всички те възпитават у нас най-вредното – убеждението, че не сме достатъчно добри, красиви, успешни, умни, даровити и че за да станем такива, трябва да разчитаме на външни средства и институции.
С други думи, възпитават зависимост.
Формират една безкрайна верига от вярвания в собствената неспособност на индивида да отстоява себе си, т.е. създават илюзорна необходимост от упование на външната среда и авторитетите в нея.
Разбира се, всички имаме нужда от информация, за да съществуваме адекватно в този материално-комерсиален свят, но не трябва да се подвеждаме по нечия харизма, по гръмки изказвания и красиво съчинени лозунги.
Винаги, във всяка една сфера, се позовавайте на компетентно мнение.
Търсете второ, трето, десето. Никога не се доверявайте на информация, която не е потвърдена от поне още няколко източника. Зрънцето истина се открива много трудно, защото е умело замаскирано, изменено и преиначено. И зад всяка маска стои интерес. На онзи, поставил маската. Затова винаги поставяйте АЗ пред всяко свое изказване и не замесвайте външни фактори и обстоятелства.
Жертвата не "кани" съзнателно насилника и не се поставя умишлено под контрола му, но се държи по начин, който прави възможна доминацията над нея.
Вместо "Ядосан съм, защото..." променете фразата на "Аз направих така, че да бъда ядосан от…". Така вече сте в състояние да откриете и разрешите проблема, използвайки собствените си сили. Това означава поемане на отговорност за собственото емоционално състояние и личностно поведение, без да бъдат обвинявани външни хора или събития.
За съжаление културата ни размива индивидуализма, а с него и способността за трезво и самостоятелно мислене. Всички в класа трябва да поддържат еднакво ниво, затова и ти изоставаш, като не си написал днес домашното си. За всяка специалност има определен бал, който да те допусне в нея. Зад всяка работна позиция стоят едни и същи размити критерии.
Ако можеш да се скриеш зад масата, да се оправдаеш, че "всички правят така", "всички купуват това", то ти сам се детронираш от собствения си личностен трон. Ставаш безгласна буква… като всички останали.
Важно е човек да умее да живее в синхрон с хората около себе си. Обществото изисква и налага т.нар. екипна (отборна) работа. Някак не се гледа с добро око, ако човек е затворен, самостоятелен, дръпнат. Дори подобни характеристики са повод да наречем някого невъзпитан, нетолерантен. Човек, с когото би било трудно да се работи. С други думи, човек, който не е подвластен на контрол и трудно би изпаднал в зависимост от колектива.
Индивидуализмът реже крилцата на манипулацията.
А кой ли има полза от това? Стадното мислене е издигнато в култ, а всички извън него наричаме особняци.
За да разберем какво означава "да бъдем в синхрон с другите" трябва да сме постигнали синхрон в себе си. Всеки на индивидуално ниво е длъжен да се свърже с онова, което потиска и да го интегрира в себе си, вместо цял живот да го проектира върху другите, мислейки си, че по този начин общува добре, че е широкоскроена личност, която обича да бъде сред хора.
Истина е, че една група би могла да извади на показ безброй характеристики на един човек и той да бъде определен като НЯКАКЪВ (лидер, агресивен, пасивен, последовател, работник, саботиращ, мързелив) и след това същият човек, поставен в различна група, да изяви коренно противоположни характеристики.
В "Мисленето" Канеман споделя за един експеримент, направен в армейския психологически отдел. Нарича се "предизвикателство за група без лидер". Специалисти събират група от хора и им поставят определена задача за изпълнение.
Всеки е свободен да бъде какъвто намери за добре, защото групата няма началник/лидер/наставник. Всички са равни. В процеса на изпълнение на задачата, играчите биват наблюдавани и качествата, които проявяват се записват. Накрая се излиза с обща оценка, оценяваща и даваща профил на всеки отделен индивид.
Оценяващите казват, че по време на експеримента, много бързо се разбира кой в групата е упорит, мързелив, бягащ от отговорност, поемащ лидерската позиция. Кой е агресивен, кой има буен нрав, с кого не може да се работи в екип.
Какво се случва обаче, ако повторят същият експеримент, но премахват например агресивния играч от колектива? Изненада. Останалите променят поведението и действията си. Какво се случва ако въпросната ситуация не е просто ситуационна игра, ами истински случай, в който индивидът, оценен като лидер, който е способен да поеме отговорност за групата, се уплаши от надвисналата опасност?
Индивидуалните качества и проявата им зависят не само от хората, с които сме заобиколени и с които често сме принудени да си сътрудничим, но и от конкретните ситуации, в които попадаме заедно с тях. Всяка една променлива величина в средата или в колектива, може да доведе до огромно личностно изменение на индивидуално ниво, а заедно с това - до различни крайни резултати.
Затова не разбирам защо колективът се издига в култ.
В повечето случвай именно той води до размиване на отговорността, до паразитизъм. Ако няма ясно делегирани пълномощия на всеки един от участниците, то настъпва ситуация, при която самопровъзгласилият се лидер поема основната работа, върши я, излиза с краен резултат, а групата стои и ръкопляска. Индивидуалните качества на всеки индивид в тази група се потискат, размиват, губят. Той не може да изяви правилно силните си страни. И това го демотивира, разочарова и отчайва.
Дори когато погледнем груповата терапия разбираме, че далеч не става въпрос за терапия, при която групата стои на почит. Не! Точно обратното. Всеки индивид в нея е по-важен от колектива. Не се гони групова цел, защото навън, в реалността, тя няма проявление, т.е. не може да функционира. Всеки служи за пример, но не се търси нито синергичен ефект, нито какъвто и да е друг ефект.
Чрез груповата терапия се конструира нов индивидуален модел на поведение, базиран на откритите позитивни и негативни резултати, които са мотивирали досегашното саморазрушително поведение. Цели се осъзната и устойчива промяна на индивидуално ниво, която да може да функционира и извън групата, и да е адекватна към вътрешното светоусещане на конкретния индивид.
Всичко се движи отвътре навън.
Нека не слагаме знак за равенство между индивидуализъм и егоцентризъм. Не може да очакваме човек, който няма познание за себе си да бъде отдаден на колектива.