Поверително от живота с Антъни Бурдейн
От HighViewArt
Три години след смъртта на пътешественика по природа и телевизионен водещ, документален филм от носителя на "Оскар" Морган Невил изследва радостите и борбите на човек, който постоянно преследва тръпката.
Режисьорът разговаря с Брет Мартин от GQ за филма - и голямата, сложна личност в неговия център - Антъни Бурдейн.
Най-важната сцена в многопластовия документален филм на Морган Невил, Roadrunner: A Film About Anthony Bourdain, може да е ранен откъс от A Cook's Tour, телевизионния пътепис, който роди No Reservations.
Показателно и трогателно е, че във филма на Невил най-интимните и проницателни разкази за живота на Бурдейн, завършил със самоубийство преди три години, идват от продуцентите и екипите на различните му предавания, с които той прекарва по-голямата част от времето си. Kitchen Confidential, книгата, която го катапултира до славата през четиридесетте, помогна за началото на революцията в американските ресторанти и ерата на знаменития готвач. Неговите телевизионни предавания въвеждат стил на хуманистичното изследване на света, който повлия на поколение пътешественици, както на екрана, така и извън него.
Един резултат за Невил, който никога не е срещал Бурдейн в живота, е способността да опознае неговия характер чрез умопомрачителните 100 000 часа кадри. Наред с това, режисьорът създава глас с изкуствен интелект, който позволява на Бурдейн да „каже" няколко неща във филма.
Как успяхте да разкажете собствената му история?
- В началото отидох и събрах всичко, което Тони някога е казал за живота си. Прегледах всяка книга, подкаст и предаване, които накрая сглобих в папка от около 500 страници посветени на него и живота му.
Още в дните на Kitchen Confidential стана модерно да се говори, че „готвачите са новите рок звезди". Имайки предвид всички музиканти, за които сте правили документални филми, се чудя дали имате някакви мисли по въпроса, които си струва да споделите.
- Едно нещо, за което си помислих, докато правехме този филм, е за любовта на Тони към хора като Иги Поп и Кийт Ричардс. Тони не беше такъв. На хора като Кийт Ричардс и Иги Поп не им пука за нищо. Не ги интересува какво казват хората за тях, как изглеждат, колко струват дрехите им. Те плуват на върха на живота. Докато на Тони му пукаше за всичко. Всеки туит, всяко съобщение, всеки епизод. Той по никакъв начин не беше рок звезда.
В един момент, гледайки всички тези кадри, някои от които ми се струват доста лични, започнах да се чудя дали това е поредната мантра, че славата убива.
- Славата със сигурност е токсин, който не помогна на Тони. През цялата си кариера имаше синдром на лудия самозванец. Усещането, че не го заслужава или няма да продължава повече. Но не мисля, че славата беше истинският виновник за смъртта му, защото неговата депресия и пристрастяване, ОКР и маниакално поведение са съществували преди да стане известен.
Голяма част от последното действие на историята беше връзката на Бурдейн с Азия Ардженто, с която той се срещаше точно преди да се самоубие. Опитахте ли да интервюирате Ардженто за този филм?
- Не, не го направих. Просто защото чувствам, че сложността и тежестта на нейната част от историята могат да преобърнат филма за миг.
Смятате ли, че познавате Антъни Бурдейн по-добре, след като направите този филм?
- Ако стотина души бяха насочили камерите си към него, всички щяха да получат по малко представа за това кой е той. Моят умствен образ, към който продължавах да се връщам отново и отново, беше залата с огледала от Lady From Shanghai.
Тони беше откривател, който винаги търсеше следващото нещо, което ще бъде интересно. Знаете ли, той имаше чувството за инерция, за което всички говорят. А търсенето е хубаво нещо. Запазвам в съзнанието си този образ на Тони и залата с огледала - без да знам къде отива или откъде идва."
"Никога не съм имал намерение да ставам репортер, критик или защитник на нечия кауза. Също така никога не съм си представял, че трябва да поднасям на аудиторията всичко, което трябва да знае за дадена точка от света, а камо ли някаква балансирана и общоприемлива оценка. Аз по природа съм разказвач. Отивам някъде, после се връщам и ви разказвам как съм се чувствал на дадено място. Чрез използването на мощните средства на телевизията, умелото редактиране, миксирането на звука, цветовите корекции, музиката и великолепните продуценти, аз съм в състояние, да ви накарам да се почувствате нещичко от това, което съм преживял на даденото място и в даденото време. Или поне се надявам да съм успял." - казва Антъни Бурдейн в книгата "Кулинарни пътешествия".
