Симоне Индзаги и недовършената симфония на Интер

Краят дойде с разбито сърце, но решението на Симоне Индзаги да се раздели с Интер Милано беше взето много преди болезнената загуба във финала на Шампионската лига.

Мнозина си помислиха, че поражението от ПСЖ е причината Индзаги да напусне. В действителност той вече беше решил да си тръгне – емоционално изтощен, след като беше дал всичко от себе си за клуба, отбора и взискателната атмосфера в Интер.

Раздялата не мина гладко. Но това не изтрива стойността на изминатия път. През годините Индзаги донесе трофеи, стабилност и вяра. Просто не успя да завърши историята с щастлив край, както мнозина се надяваха.

В решението му има логика – време за бягство от напрежението на Серия А и безмилостния натиск в италианския футбол. Последният му сезон беше тежък – с контузии, спадове във формата и проблеми с мотивацията. Според информации, Индзаги е съобщил на играчите си за решението още седмици преди финала, независимо от изхода. С оглед на всичко, мачът с ПСЖ просто потвърди колко изтощен беше станал този проект.

Снимка: Getty Images

Напускане, което прилича на бягство

За някои моментът на напускане изглежда като бягство. Бягство от едно легендарно срутване. От фенове, които търсят отговорност. От отбор, който сякаш беше стигнал тавана си и имаше нужда от лятна промяна. Ако беше напуснал с трофея от Шампионската лига в ръце, малцина щяха да поставят под въпрос избора му. Но в поражението емоциите често надделяват над логиката.

Някои футболни анализатори твърдят, че Индзаги е дал по-малко, отколкото е получил, че отбор, създаден да доминира, е постигнал по-малко от очакваното под негово ръководство. Но това е гледна точка без дълбочина. Да, Интер имаше качество, но не и широчината и дълбочината в състава, каквато притежават истинските европейски грандове.

Играчи като Арнаутович, Тареми, Бисек и Дармиан са солидни професионалисти, но не и типът звезди, които печелят финали срещу един наелектризиран отбор като ПСЖ.

Без шанс на финала

Финалът в Мюнхен беше едностранен. Отборът на Луис Енрике – ПСЖ, буквално помете съперника, като даде тактически урок на Индзаги. Французите пресират, атакуват и наказват. Интер почти не оказа съпротива. Феновете усетиха не толкова тактическата разлика, колкото емоционалната празнина. Никаква съпротива, никаква гордост, никаква идентичност, само пасивно разпадане на най-голямата сцена.

И може би най-тревожното: Интер не е подготвен за това, което следва. Бившияt футболист на нерадзурите Кристиан Киву ще наследи Индзаги, но дали румънецът е готов за това предизвикателство... само времето ще покаже.

Снимка: Getty Images

Шест трофея, два финала и едно сложно наследство

Индзаги си тръгва с шест вътрешни трофея – включително Скудето – и две участия на финал в Шампионската лига. Това не е провал. Можеше ли да бъде постигнато повече? Без съмнение. Но фактите говорят за треньор, който задържа Интер сред водещите, както в Италия, така и в Европа.

Критиците ще посочат пропуснатите шансове в първенството и купите. Но с времето дори и най-взискателните фенове може би ще признаят: без Индзаги, някои от тези върхове можеше изобщо да не се случат.

Въпросът сега е: беше ли той таванът на този Интер или платформата, от която клубът може да полети още по-високо?

Какъвто и да е отговорът, Симоне Индзаги се насочва към арабските милиони на Ал Хилал с вдигната глава от постигнатото в Милано, не защото спечели последната си битка, а защото разпозна момента, в който е време да си тръгне.