Идва времето за развременяване, за разкриване, разслояване на нашата и тази на света многомерност

  • Сподели:
Идва времето за развременяване, за разкриване, разслояване на нашата и тази на света многомерност

Започва да ни се разкрива Единството на битието и небитието

''Аз съм Светлината на Очите, Духът, който живее в необхватните дълбини'' - Бхагавад Гита

На Петър Анастасов

Живуркаме си ние, радваме се на своята полуживост, дори сме доволни и превиваме гръб с трогателно послушание в резервàта на тоя свят. Приемаме живота като подаяние, убежище и то с преклонен врат. Даже смятаме, че е поличба или награда, ако ни оставят живи, казваше поетът-мъдрец и издател Петър Анастасов, който наскоро напусна нашия свят. 

Но преди да встъпи в отвъдния, разбра, че човекът истински се ражда и става безсмъртен, велик едва в последния, най-възхитителния миг на умирането. (П. Анастасов, „В полунощ”). Творческата интуиция му е разкрила, че смъртта е събличане на всичко, което не сме. Че тайната на живота е в това да „умреш преди смъртта“ - и да разбереш, че смърт няма. Че силата ни е в осъзнаването на настоящето. Че останалите празни, равнодушни отвътре хора, са много по-мъртви от наистина споминалите се.

Дори се опитват да ни направят като тях и да управляват живота ни. Затова поетът-драматург и издател заявяваше, че не иска вече да служи на земното, на преходното. Защото при минаването във вечното тази нужда отпада. Говореше за нови звезди, светлини. Дължа му огромна благодарност, задето ме стимулираше да пиша поезия, устремена към Седмата светлина на синтеза.

И той, като всеки, разделящ се с тленното, съзря Първопричината, Първопринципа на съвършенството в нас, истинската, Божествената реалност, която винаги побеждава, разкрива се и ни води към вечността на Духа. Постигна осъзнаване и за относителността на нашата собственост, за чистота на всички нива, за свободата от зломислие и за всекидневното обновление, за осъществения дар на Любовта.

Защото именно тогава идва и прозрението, че оазисът, приютът, също като рая, не са физическа дестинация, а състояние на съзнанието.Че те са едно късче небе, отразено в огледалото на сърцето. Че само в този духовен уют можеш да си свободен от външното, преходното, от времето и пространството. Че си ти само във вътрешното си същество - в словото, в съвестта, честта, в интуицията…

А сега, когато идва един нов род Светлина, това осъзнаване се случва с по-голяма лекота и осезаемост. Защото тя разкрива пред вътрешното ни зрение един нов свят, както и участието на собствената ни божественост и просветленост в него. Защото нейното колективно излъчване помага за промяната на света към по-добро. Защото всичко се случва отвътре навън, а козметическите корекции отвън нямат особено значение.
Идващата нова Светлина вече ни намира, ние я приемаме, разпознаваме я навсякъде, във всичко и във всеки. Чрез нея отриваме и светостта, чрез която ще понесем новото светене, чистото съвършенство, чистите отношения, добрите избори, вярата ни в Божия промисъл, които ще формират новата ни реалност.

А тя е свързана и със символа на Божествения Дух - Огъня. Библейският свещен език го назовава „всепоглъщащ огън”, “жив, освещаващ, даващ живот огън”, проявяващ се като „огнени езици”. Същото се отнася и за Светлината, която е видимото проявление на Огъня. Различните сътворителни аспекти (природни стихии) са резултати от точно този единен Първоначален огън. 

В Рознекройцерското учение Универсалната първоначална прана се нарича Святата седморна светлина - Универсалния дух на Любовта. Св. Йоан я описва като Седморна мистерия  - вижда седем златни светилника, а между тях - образа на Първоначалния човек със седем звезди в десницата си. В тази мистерия той обръща внимание на седемте различни аспекта в микрокосмоса, всеки от които също се разделя на седем.Тези седем сфери са седемте принципа на седморната Светлина, трансфигурираща всичко - разрушавайки, пречиствайки, възстановявайки, прониквайки до самите мрачни дълбини на цялата първоначална микрокосмична природа. 

Този процес се извършва и във всички мисловни картини на човека. Той ги приема в дихателното си поле като светлинни лъчи, светкавици, импулси на мозъка. Те са съединения на много фини вещества, които днес могат да се докажат с висшите технологии. Те се съединяват с мисловни форми от подобен род и така се усилват. Тяхното съществуване и поддържане зависи от светлинната сила и от светлинното вещество в човешкия мозък. Точно те променят нашите възгледи, нашата душевност.

Но в т.н. „последни времена” преди Великия преход към нова реалност и ново съзнание има и силно противостоене. Все повече се изкривява и деформира картината на информираността, при което, обаче, натискът на времето разрушава всички прегради, диги, шлюзове. И слава Богу, че никой и нищо не може да обездвижи движението на неговия поток. Така и дълго изкривяваните образа на истината огледала накрая се счупват от неговия натиск. 

И тъй като материалният свят винаги се е ръководил от манипулативната и контролираща енерго-информационна система-матрица, това се е случвало съвсем закономерно. Затова сега ставаме свидетели на всичките нейни, съвсем уместни ескалации - на цялата днешна невнятност, несъстоятелност, безсъзнателност, илюзорност, агресивност…
Затова продължавахме да си живеем в саморезервирани резервати, в които естествените резервоари отдавна са пресъхнали. Защото имаме свободна воля, но още не сме станали свободни. Не сме били готови за това трудно, рисково и отговорно занятие. Затова сега то е съвсем имитиращо, нерезултатно… 

Едва сега, когато и войната наближава нашия праг, започваме леко да осъзнаваме какво означава да пребъдваме във времето. Тоест, -  да отмираме, да отиваме в мира, да „у-мир-а-ме”, както зърното в земята, което принася много плод, както се казва в Библията. Именно заради това, много душѝ избират да се окажат на мястото на зачестилите, неслучайно, повратни стълкновения и произшествия, за да отпътуват към вечния си дом. 

Пък и Светото писание припомня също, че колкото повече се вкопчваш в живота, толкова повече го загубваш. Бавно, но сигурно… Тоест, не можем да спасим живота си, като го отдаваме на егоистично, самодоволно и дребнаво съществувание. Важно е нашата божествена същност да не бъде накърнена.
Малко по малко, започваме и да разбираме, че колкото повече се ограждаме с крепостни стени и кули, толкова повече се закрепостяваме, затваряме в закостенелите си черупки. И в търсенето на времеубежища и психоклиники, приюти за скриване от страха си, все повече се фиксираме в него, обостряме се.

А пък фиксацията в безвъзвратно отминалото време и в очакванията от бъдещето, си е чисто похищение върху настоящето. Започваме да осъзнаваме, че пак няма да се защитим от полета на времето, от неговия цикличен поток. Но също и че можем да сме пълноценни само във вечното Сега.
Че всеки нов миг е динамичен, че в него интензивната наслада и болката са сестри. Но не можем да имаме едното без другото. Те се редуват, за да няма обръгване, закостенелост, обвързване, зависимост. Защото, както знаем, много хубавото не е на хубаво, но и много лошото не е само за лошо. Дори с увеличаването на злото, се увеличава и доброто. 

А като задоволяваме своите апетити и желания, като се отдаваме на удобствата и удоволствията на този свят, като продаваме най-възвишените си таланти за няколко години лъжлива сигурност, загубваме истинския си живот, истинската си и дълбока духовна наслада, вътрешното, смисленото си удовлетворение. Единствено в което се усеща как красиво отмира мигът, стопява се и оживява в акта на изчезването, трансформира се в нещо друго, както енергията преминава от една в друга форма, в друг вид. 

Докато спомням си, е по-близо до споминавам се, а осъзнавам - до осезавам мига. Че смисълът също се открива в безсмислието, само чрез приемането на ставащото. Така както приемаме непознаваемия живот и Бог.Такъв е законът на обърнатото усилие  -  като това в „Алиса в огледалния свят”. Защото повратът идва заедно с достигането до края на жизнената пътека - в него е изненадата и вярата във втория смисъл - в откритостта, отвореността към реалността. 

Защото единствено тя, макар и сурова, нелицеприятна, си остава най-добрия учител, който ни разкрива Единството във всичко. А когато разделяш, разграничаваш формата на красивото, на доброто, създаваш формата на грозното и на злото. Та нали битието и небитието взаимно се пораждат.Трудното и лесното придават значение едно на друго, а дългото и късото се измерват едно чрез друго, високото и ниското също се допълват, изговореното и чутото създават общо съзвучие, а предхождащото и последващото се редуват, както се казва в „Дао Дъ Дзин”/Книгата на Пътя и Постигането/.

Така, с това осъзнаване, постепенно животът ни все повече започва да се връща към това хармонично единство. Да се настройва към някакво нивелиране. И в наситеното ни съзнание започва да се освобождава място за такова движение, за превратностите. Защото не трайното е съществено, а променящото се. Пък и търсенето, намирането на Бога, не е в отказа от болка. Дори напротив…

Започваме и да се уверяваме, че след като тук за душите ни бродници и скитници няма дом и подслон, те все повече се устремяват към Вечния извор. И когато се изпълни времето за това, отлитат без жал и страдание  към сините простори, но не с пришити, а със самоизраснали криле.

Все повече се отваря и ритъмът на живото време, което ни донесе Христос, в което смъртното се поглъща от живото. Идва усещането, че няма никой друг, на когото трябва да служим и да се посвещаваме с ум, тяло, душа, любов, памет, освен на Спасителя. И Той е единственото, което трябва да помним, понеже под небето няма друго име, чрез което да се спасяваме. (Деян. 4:12). Защото не принадлежим на себе си и сме скъпо изкупени от Него. (1 Кор. 6:19-20). Защото само Той донесе и положи началото на безсмъртния човешки род, стана бащата на съвършения живот, показа истинския човек, съвършен във всичко. 

Затова не бива да изпитваме недоволство, осъждане, да смятаме, че най-съвършеното се стреми към несъвършеното и че по-низшето не може да бъде образец за по-доброто или че слепите водят виждащите. А да вярваме, че Съвършеното е Първопринципът. Но за тази му изконност трябва да дойде времето за развременяване, за разкриване, разслояване на нашата и тази на света многомерност…За да може неговият носител - Човекът, да не се крие зад различни огради - реални или ментални - а да стане уредник и радетел на Новото. 

И да разбере, че в самите неща и същества има заложби на съвършенство. Че коренните изменения не се постигат с външни мерки. Че препятствията за развитието са само необходими условия за движение напред и подтикване към нови деятелности. Към разпознаването в тях на скрития Божествен план.

Едва тогава и недоволството ще премине в приемане, в сдържаност, в мъдро наблюдение, в доверие без гаранция, но и с вяра в навременната помощ на духовния свят. Това е изискването на нашето време.