Виолета Бончева: Докато болката горчи от сладост

Докато болката горчи от сладост
и пътят ти от ден на ден по-къс,
прилича на въже, на чийто край е
широка примка или дървен кръст -
вдигни се бавно, отлепи земята,
която някой ден ще отмъсти,
за туй, че тръгна подир свободата
и с нея над смъртта се извиси!

В тези струни трябва да има чувство,
някаква дълга любов, с неизвестен финал,
спомен за бурна раздяла,
подпечатана с мокри устни
и забравен бял карамфил на ревера 
поовехтял.

В тези струни трябва да има мъка –
не измислена – истинска,
да измъква сълза и душа,
тъмна, като дълбока, хладна вода,
кървяща рана след точен изстрел,
да усуква дъха ти
и обърканата ти душа.

Под тези струни трябва да никнат рози,
да мирише на дъжд 
и на дълъг, дълъг път.
Обеси се на тях, ако не си точно този,
за когото градините мои
се разлистват и още цъфтят.