Завет на прошката
От Лияна Фероли
На литературното четене във Военния клуб, посветено на 150-годишнината на Васил Левски, Мария-Магдалена от СУ "П.Р.Славейков прочете своето есе "Завет на прошката", отличено в конкурса "Да си кажем кривиците"...
Мария-Магдалена Делчева
Човешко е да се греши, божествено - да се прощава, веднъж ми каза моята учителка. Размишлявам над думите й от доста време, а хаосът, заформящ се в главата ми е толкова масивен, че е почти невъзможно, да бъде обяснен, или описан, но ето, въпреки това, ще опитам.
Не сме безгрешни, а сме човеци, чийто живот постоянно се върти около съблазнителните греховни дела и помисли. Запитвам се обаче, защо често не гледаме първо своите кривици, а тези на хората около нас? Защо отказваме да простим на ближния, а искаме пощада за себе си и своите дела? Но прошката е като мехлем за душата, а съдничеството като нейна гибелна стрела.
Именитият ни и неповторим Васил Левски осъзнава, че човек, който умее да вижда не само кривиците на другите, но и своите собствени, е богат и извисен духовно, а сърцето му е чисто. Онзи обаче, който не признава грешките си, и избира ролята на съдник, трудно би намерил прошка, или тъй жадувания покой.
„Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора“, гласят думите на Апостола на свободата. Но една от най-трудните постъпки за човек, след способността му, да може да прощава, е тази, да поглежда първо кривиците на своя образ в огледалото, преди да осъди нечий друг облик.
Васил Левски е ярък пример за това, как само най-силните хора са способни да преглътнат егото си, гордостта и предразсъдъците си, да простят първо на своето сърце, а после и на своите ближни. Чрез прошката човек получава удовлетворение и чувство за цялост. Тя възрадва и изпълва душата с любов и спокойствие.
Но въпреки правотата, която се крие в думите на Дякона, има хора, които не знаят що е прошка. Те не са научени да гледат своите кривици, а винаги съзират първо тези на останалите. И вместо да простят, осъждат действията на непознати за тях хора, а понякога дори на близки и приятели.
Ала съдничеството е пагубно за душата. То носи само тъга, гняв, омраза. Неспособността да виждаш своите грешки и да прощаваш тези на другите, ти разрушава спокойствието.
Човекът е способен да скрие тази дълбоко таена мъка от външния свят, но не може да избяга от своя собствен затвор. Оглеждайки се в огледалото на живота, душата на съдника не вижда образ, а мъглявина. Но дори да й се отдаде възможност да надзърне зад булото на вината и заблудата, тя ще види своя облик, разбит на хиляди парчета, с множество белези, облят в сълзи, стоейки сгушен в тъмния ъгъл.
Такава е душата на съдника! Целостта й е разядена, дотолкова че е почти унищожена.
Но всички вие, дето можете да прощавате, дето носите покой и светлина в душите си, ако познавате съдник, не се плашете. Прегърнете го силно и му дайте от своята светлинка, защото с думите си Левски ни внушава чувството за братство, взаимопомощ и начина, по който е редно да се отнасяме едни към други.
А чрез делата си ние съхраняваме и осъществяваме свещения му завет, за който той жертва най-безценното - живота си. Затова и да не се поколебаваме, като него, да си казваме кривиците.Но и да ги разбираме и прощаваме.
Самият Васил Иванов Кунчев – Левски ни подтиква към това, показва ни правилния път, когато изгубим себе си.
