Никола Матийо разгръща темите за любовните разочарования и отлитащото време в съвременния свят
Предлагаме ви откъс от книгата ''Конемара'', превърнала се във френски бестселър, а писателят ѝ, Никола Матийо, е награден с награда "Гонкур".
Напоследък си пишеха често, разменяха си по-специално спомени, споделяха снимки от някога, които бяха запазили един за друг. Миналото за тях беше повод. Беше поласкала егото му.
После си разказаха как живеят сега като в началото доста поразкрасиха нещата, преди да си позволят да споделят конкретни случки. На прага на четиресетте признанието им струваше скъпо, но трябва да се каже, че бъдещето не им принадлежеше изцяло и че времето взимаше своето. Без да влизат в подробности, те тайно разкриваха раните си, баналните синини и тежките удари, част от почти всяка равносметка.
Бачкането, родителите, хлапетата, любовта, интимният лайнарник, който никога не е наред за когото и да било. И тъй като Кристоф не се решаваше,
Елен пое инициативата да организира срещата.
Остави на него избора на мястото, но не и без определени ограничения. Очевидно изключено беше да се видят в Нанси и настояваше да се срещнат на някое спокойно място, където няма да има недискретни погледи и риск да видят някой познат.
В разменените помежду им съобщения не ставаше и дума за семейното положение на Елен, но профилът ѝ в Инстаграм не оставяше място за никакво съмнение.
Имаше многобройни ваканционни снимки в Дордон или във Виетнам и винаги с един и същи мъж. Един доста як тип, кестеняв и с къдрава коса,
не неприятен, но с подигравателен поглед.
Виждаха се също и две малки момиченца и можеше да се проследи как порастват с времето. Други фотографии показваха избрани кътчета красива архитектура, гурме ястия, малко улично изкуство, големи огледала в позлатени рамки, множество различни приятели и ситуации с мимолетно възникнали възмущения.
Честно казано, Кристоф се взира доста дълго в една нейна снимка по бански. Елен, изглежда, имаше красиви крака и хубаво дупе. Започваше много да му харесва.Така че той отиде в „Каск д′ор“, гостилничка до катедралата в Епинал, от която се носеше лек дъх на загоряла мазника, но където голяма чаша бира си оставаше под съдбоносната граница от две евро.
Мястото не беше последна дума на модата, но отговаряше на изискванията на Елен, а и Кристоф бе свикнал да идва тук. Впрочем той със задоволство видя познатата му обстановка, мозайката на пода и правоъгълните маси, огромния професионален перколатор и бутилките алкохол с тапите надолу, без да пропуска наредените в редица пред широкото огледало сиропи „Монин“, които грееха като органна музика от цветове.
Избра маса в дъното. Обикновено идваше тук, за да изготви отчета за разходите си и доклада за направените посещения. Жос – висока добродушна жилеста жена, чийто глас на моменти приличаше на гласа на Клаудия Кардинале, подхвърли обичайното: „Какво да бъде?“ и Кристоф поръча кафе и чаша вода.
Със своето неизтощимо усърдие именно тя караше да тупти сърцето на полумъртвото вече отиващо си място, с нейната постоянна грижа за хигиената (която беше причина за леката миризма на белина и за непрекъснатото забърсване на масите), налагайки неоспоримата си власт над своето паство предимно
от старци, чиято консумация следеше, а също и дали взимат редовно лекарствата си; от неколцина юристи, които идваха от намиращата се съвсем наблизо Съдебна палата, за да изпият, без да бързат чаша алкохол; от търговци на дребно в пазарните дни, ожаднели пощаджии и, разбира се, истински пияници, съсипани развалини, които знаеха, че тук може да намерят убежище през разкъсващите ги от жажда дни.
Облакътени или дискретно приседнали на масата, те пиеха напитки със златисти отблясъци, почти розови вина, бързо изпразваха чаша или две, облечени с омачкани сака и с лъщяща кожа.
Околните се взираха в тях също както в онези затрогващи и преливащи от цветове създания в големите аквариуми на океанографските музеи. От време на време някоя табуретка оставаше празна няколко дни.
Някой от редовните посетители вече го нямаше. Кристоф посещаваше това място от години и винаги сам.
Точно преди раждането на Габриел той беше открил това убежище, което всъщност за него бе станало като защѝтен корем, докато Шарли износваше бременността си.
Поне двайсет пъти беше искала да дойде с него. Той винаги увърташе. Смешно беше, като се замисли човек. Беше полудял веднага
по това момиче, с детска любов, която го изпълваше целия и го караше да оглупява. Толкова се бе измъчил, за да я има. Шарли беше по-голяма от него и сякаш принадлежеше на някакъв друг свят.
От петнайсетгодишна тя вече беснееше по концертите и се мъкнеше с цяла тайфа странни аутсайдери, в която имаше
скинари и пънкари, всички подобни на гаучоси с прилепнали до тялото кожени якета и широки найлонови куртки на бомбаджии, и общото помежду им беше, че слушаха един и същи тежък рок.
Тя пушеше още от пети клас и в двора на училището четеше опърпани книги джобен формат от американски маргинали. И докато повечето от тийнейджърите на нейната възраст трябваше да водят битки, за да получат разрешение да стоят до полунощ, тя вече бе свикнала да скита по нощни заведения и да си ляга с когото ѝ хареса.
Между четиринайсет и двайсет и пет години те се виждаха съвсем за малко от време на време, но въпреки това всички ги смятаха за двойка. Тя живееше в една от онези малки къщи в Со льо Серф при дядо си и баба си, които не им досаждаха и които прекарваха времето си, като се забавляваха с карти таро у съседите.
Имаше следобеди в нейната хралупа под покривите, изпълнени с първите им занимания с наистина необуздано чукане, изумени от това, което можеше да правят с тялото на другия, нещо съвсем непознато като нов плейстейшън, който откриваш под елхата на Коледа, с лизане от горе до долу, пот, сокове, чаршафи чак да ги изстискаш, дръж ме, хапи ме, не ме пускай...
После изненадани се виждаха отново след два часа нестихваща лудост, потънали в пот и с поглед в тавана, тя пушеше цигара, а той я питаше: „Добре ли си?“
Разбира се, че всичко беше наред и те отлагаха да станат до момента, в който чуеха, че вратата на партера се отваря, точно колкото да имат време да се облекат, лепнещи и солени от пот, и да пуснат телевизора с безгрижни физиономии. „Даже не сте излизали в това хубаво време – казваше баба ѝ, – искате ли да хапнете нещо?“
Да, умираха от глад и в кухнята се тъпчеха с индустриално количество кифлички с шоколад, разменяйки си блеснали погледи.
''Конемара'' може да бъде поръчана от ТУК.
