Откъс от ''Желанието'' - Никълъс Спаркс
Докато седях на пейката с вече силно зачервени уши и протекъл нос, с крайчето на окото си долових някакво движение встрани от мен. Извърнах глава и видях куче, което тичаше с опаковка от сникърс в устата. Приличаше досущ на Санди, моето куче в Сиатъл, само дето беше малко по-дребно.
Санди беше мелез – кръстоска между голдън ретрийвър и лабрадор, чиято опашка никога не спираше. Очите му с цвят на тъмен карамел бяха невероятно изразителни. Ако решеше да играе покер, Санди щеше да загуби всичките си пари заради неспособността да блъфира. Можех да кажа какво изпитва във всеки момент. Щом я похвалех, очите ѝ блясваха от щастие, ако бях разстроена, те се изпълваха със съчувствие. Санди беше в семейството ни от девет години – взехме я, когато бях в девети клас – и през по-голямата част от времето спеше в краката ми. Напоследък спеше в дневната, защото имаше проблем с бедрените стави и стълбите я затрудняваха. Муцуната ѝ беше вече побеляла, но очите си оставаха същите. Бяха все така нежни, особено когато взимах косматата ѝ глава в ръцете си. Дали щеше да ме помни, когато се прибера? Разбира се, глупачке. Няма начин Санди да ме забрави. Тя винаги ще ме обича.
Нали?
Нали?
Така ми домъчня за вкъщи, че очите ми се наляха със сълзи, но побързах да ги изтрия; хормоните ми обаче се разбушуваха и започнаха да настояват: САНДИ МНОГО МИ ЛИПСВА! Без да му мисля, се изправих. Видях подобието на моята Санди да тича към някакъв човек, който седеше с изпънати напред крака на градински стол в края на палубата. Беше облечен с маслиненозелено яке, а до него на триножник беше подпрян фотоапарат.
Спрях. Колкото и да ми се искаше да се доближа – и да, по-скоро да погаля кучето, не бях убедена, че искам да водя учтив неангажиращ разговор със собственика, особено след като забеляза, че плача. Канех се да се отдръпна, когато стопанинът на кучето прошепна нещо в ухото му. С изненада проследих как животното се обърна и се забърза към близкия кош за боклук, където пусна опаковката от сникърс.
Еха! Страхотно!
Кучето се върна при мъжа, седна и тъкмо щеше да се излегне, когато човекът пусна празна картонена чаша на пода. Кучето се изправи бързо, захапа чашата, пусна я в коша и се върна. Миг по-късно поредна чаша тупна на пода и аз вече не издържах и попитах:
– Какво правите?
Мъжът се обърна и в този момент разбрах грешката си. Той не беше мъж, а тийнейджър, вероятно година или две по-голям от мен, чиято коса беше с цвета на шоколад, а в очите му проблясваха весели искри. Сложните шевове на маслиненото му яке го правеха необичайно модерно за този район. Той повдигна вежди и си дадох сметка, че е очаквал да се доближа. В настъпилата тишина осъзнах, че леля ми се оказваше права. Тук можеше и да срещна някой връстник, който пътува към Окракоук. Очевидно населението на Окракоук не се състоеше само от рибари и бивши монахини или възрастни жени, които похапват питки и четат любовни романи.
По всичко личеше, че кучето също ме преценява. Ушите му щръкнаха, въртеше енергично опашка, която тупкаше в крака на собственика, но за разлика от Санди, която обикваше веднага всеки и би дошла до мен, за да ме поздрави, това куче насочи очи към поредната чаша и бързо повтори предишното действие с хвърлянето ѝ в коша за боклук.
