Станислава Айви: "Въображаема реалност"
От HighViewArt
"Въображаема реалност" от издателство "Колибри"
Новият приключенски роман на Станислава Айви ще ни поведе към една умопомрачителна реалност, в която властта на социалните медии расте безконтролно, докато телевизията постепенно губи влиянието си. Какви са невъобразимите последствия от това?
"Въображаема реалност" е риалити формат, създаден, за да спаси бъдещето на телевизията и да върне към екрана зрителите, пренаситени от досадно повтарящото се съдържание.
Екип от професионалисти решава да открие десетима участници от целия свят, които се намират в граничен момент от живота си, и да ги изпрати на малък самотен остров, забърквайки ги в многобройни ситуации, без те да знаят, че участват в телевизионна игра.
Събитията обаче не се случват по сценарий и претърпяват неочакван обрат – особено след като излизат наяве неподозирани истини и се оказва, че не само екипът обитава острова.
"Въображаема реалност" е болезнено актуална история за високата цена на воайорското общество, за начина, по който хората се променят в екстремни ситуации, и за възможността да получиш втори шанс в живота.
За автора
Станислава Айви (Стаси Кара) е журналист, писател и режисьор, създател и водещ на телевизионното предаване "Като на кино" в продължение на няколко години.
Автор е на документалната книга "Като на кино", в която са включени интервюта с големите имена във филмовата индустрия, както и на романите "Фалшът е начин на мислене" и "Повикът на щастливата случайност".
В последните години работи върху документалната поредица Cinema Confidential и върху пълнометражната версия на дебютния си късометражен филм като режисьор I know what you did.
На 17 юни е официалната премиера в двора на Casa Libri!
Откъс
ЕКРАННО ПРИСЪСТВИЕ
КОРПОРАЦИЯТА
Медията е най-могъщата на света. Тя има силата да направи невинния виновен и виновния невинен. Власт, която контролира съзнанието на масите. /Малкълм Екс, американски военачалник, борец против расизма/
Медиите съществуват, за да запълнят живота ни с изкуствени възприятия и фалшиви стойности. /Маршал Маклуън, канадски медиен теоретик и писател/
Корпорацията на телевизионните формати бе създадена преди няколко години от толкова секретен екип, че дори и служителите не знаеха за кого точно работят. Организацията се състоеше от хора и компании, стоящи зад социалните мрежи, които завладяха света и правеха идеята за световна конспирация все по-вероятна.
Всеки ден модерният човек чуваше за съществуването на тези компании, но не знаеше в действителност колко силни са те. Сега целта на съдружието бе да се върне интересът на зрителите към телевизионния екран, който бе загубил битката с интернет и разчиташе само на стари идеи, в които липсваше тръпка.
Бяха направили интернет прекалено атрактивен, а това далече надхвърляше целта. Ако екранът завинаги загубеше своята привлекателност, никой не би могъл да се справи с технологичния бум и светът, който познаваме днес, би излязъл извън контрол. Да, все още имаше хора, за които телевизията бе развлечение и които гаснеха по някогашната ѝ магнетична сила.
Те обаче драстично намаляваха всеки ден. Много млади семейства не искаха въобще да имат телевизори в домовете си, бяха разочаровани от едно и също от години западащо съдържание и намираха за доста по-интересни заниманията онлайн.
За зрителите беше по-голяма тръпка сами да контролират какво се случва на екрана, отколкото да разрешават на телевизиите да ги забавляват. Чарът на екрана бе толкова избледнял, че дори професията телевизионен водещ вече почти не съществуваше в напредналите държави.
В този съдбовен петък Джонатан Уаймър, председател на корпорацията, за пореден път тъжно отвори служебния имейл, в който се казваше, че имат шест месеца да създадат успешен телевизионен формат, иначе телевизията по целия свят ще изчезне, а милиони хора ще останат без работа.
Заседателната зала на корпорацията бе малка, но уютна и дванайсетте членове на екипа почти я изпълваха. Председателят Джонатан Уаймър въздъхна тежко, затвори компютъра и зае мястото си. Преди години бе започнал като истинска телевизионна звезда.
Имаше завладяваща усмивка, телосложение на модел и сини очи, за които всяка жена жадуваше. Много жени бяха минали през леглото му, независимо че бе женен от повече от четирeсет години и имаше вече и внучета от двете си дъщери. Джонатан бе водещ на почти всички успешни американски риалити формати.
Беше професионалист, макар и доста арогантен като по-млад. Животът обаче го смачка, когато всички му затвориха вратите си, защото косата му беше побеляла, краката му изкривени от артрита и усмивката вече не покоряваше, а отблъскваше. Той бе нарушил основното правило в телевизионния бизнес – беше остарял.
Когато обаче и банковата му сметка изтъня като перчема му, трябваше да вземе драстични мерки. Именно в този момент се появи предложението за основаване на корпорацията. Първоначално Джонатан не хареса идеята да е зад кадър, но впоследствие реши, че май наистина му е време. Останалият екип бързо се сформира.
Сега Джонатан ги наблюдаваше внимателно в залата, заели местата си и чакайки да чуят какво ще им съобщи.
– Колеги, имам тревожни новини – започна той, сбръчквайки носа си. – Обадиха се от кораба майка – така се обръщаше шеговито целият му екип към основателите на корпорацията, – телевизията такава, каквато я познаваме и обичаме, е напът да бъде изцяло премахната.
Сега вече погледът му изглеждаше много тъжен. В главата му проблясваха спомени за ефири, които бяха напечени, вдигаха адреналина с напрежението си и правеха тази работа толкова сладка и зарибяваща.
Това режисьорът или продуцентът да ти крещи в слушалката, че остават секунди до началото на ефира, да чуваш суетенето на екипа в апаратната, всеки заел позиция и готов да се включи според задължението си, и разбира се, усещането за паника по време на живо предаване…
В залата настъпи мълчание след първоначалното жужене.
– Шефе, можем ли да направим нещо? – осмели се да попита най-после дребничката Анна Крофт, която отговаряше за маркетинга на корпорацията.
– Да, даден ни е последен шанс и от нас, и само от нас, зависи да създадем идеалния телевизионен формат, който да върне хората към малкия екран. Те са изморени и отегчени от риалити формати за певци, танцьори, актьори, готвачи и какви ли не още таланти.
Дори телевизионните сериали се изчерпаха и залагат на клишета, които не връщат никого към дистанционното, особено щом се посегна дори и на приказките като тема. Трябва да измислим формат, който ще се излъчи едновременно по целия свят и ще даде шанс на цялата ни индустрия да се запази, а не да изчезне под натиска на интернет царството на сегашното модерно време.
– Имаме ли вече някаква идея, посока на работа? – попита едрата шефка на отдел "Продукция" Бианка Торес и черната ѝ къдрава дълга коса се разтресе.
– Да, имам предложение, върху което работих и което се надявам вие да доразвиете. Идеята бе да се намери съвършената комбинация между истински преживявания, актьорска игра, добър декор, който да увлича допълнително, и естествено, сценарий, който да разчита и на импровизация. Всички изкуствено или естествено създадени ситуации трябваше да предизвикват абсолютно истински реакции, било то на радост, или на ужас.
Останалите членове на корпорацията веднага започнаха оживено да дискутират помежду си. Всеки, разбира се, имаше различни силни страни в професионалния си профил. Жана Питърс бе пълничка австралийка с червена къса коса и със замах отговаряше за новини и актуални информации в телевизионните формати.
Кейси Краковски, Стивън Флаундърс и Портър Фриърс бяха мъжкото подкрепление на отбора и се занимаваха с продажбите на форматите, а пък Зорана, Яна и Ив бяха шумните, кокетни, но и много креативни сценаристки. Техническите лица, които отговаряха за поддръжката на този доста голям и отговорен екип, се казваха Морган и Тейлър, бяха двойка и много добре се допълваха.
На първо време трябваше да намерят участници и за да ангажират целия свят да ги гледа – да са от всички краища на същия този свят. Нямаше нищо по-важно за едно успешно предаване от това зрителите да се идентифицират с героите. "Този го познавам", "тя е от моя град" или "учили сме заедно" са все търсени зрителски реплики от създателите на успешна продукция.
Нуждаеха се от участници с подобни профили, но в същото време да са различни. Млади хора между седемнайсет и четиресет години – студенти, които имат нужда от пари; хора, загубили пътя в живота си; експериментатори, търсещи нещо ново, и разбира се, всички да изглеждат добре на екрана.
Джонатан лично държеше на това. Трябваха им десет имена, и то такива, които да не могат да кажат "не" на предложената възможност и в същото време да не знаят, че участват в телевизионен формат. Мотото беше: "Готови ли сте да започнете живота си отново?".
Разделени на три групи, членовете на екипа се втурнаха да разглеждат базата данни, които благодарение на социалните мрежи хората сами предоставяха. Започнаха да попълват критериите си и да записват имена на потенциални кандидати.
