Харесвах по-младото си лице. Имахме добър живот заедно, но то вече е мъртво

За пръв път си сложих ботокс преди около осем години, в един медицински център на оживен, грозен участък от магистрала 49 в окръг Плейсър, Калифорния.

По пътя прочетох едно смущаващо предупреждение на църковен билборд за опасностите от неверието в Исус Христос и стикер на кола, който твърдеше, че ''Не оръжията убиват хората, а клиниките за аборти". Тогава не знаех никакви клиники за ботокс близо до дома си, в окръг Невада, където се изразяват благодарности към местните преди прожекции на арт филми, а стикерите по колите по-скоро цитират Мери Оливър или Ошо.

Сега, на петдесет и няколко, мъките, през които преминах, за да реша дали да си сложа първоначалната инжекция ботокс, ми изглеждат направо очарователни. Няколко жени, които познавах, бяха ходили в същата клиника и аз оглеждах лицата им, за да се уверя, че подобренията, които са постигнали, са незабележими, но съществени. Разпитвах рецепционистката за квалификацията на моята специалисткa. Запазих си час три седмици предварително, несигурна дали в крайна сметка ще се появя. Но го направих.

Сградата приличаше на къща от Airbnb, прекарана през филтър на изкуствен интелект, наречен ''жените харесват това" – светли подове, кремави столове и неутрални завеси. Попълних формуляр, който включваше и въпрос, подканящ ме да споделя и други неща за лицето и тялото си, които не харесвам. Аз зачертах въпроса и написах: ''Моля, не ме питайте за останалата част от лицето или тялото ми, защото ще заплача, просто ми оправете шибаните бръчки.''.

Специалистката по ботокс беше като излязла от списание – руса, слаба, с изпъкнали гърди и огромни пръстени. Поради това, което беше направила с лицето си, не можех да определя възрастта ѝ. Имаше си ботокс, да, но може би и филъри и от онзи материал, който унищожава мастните клетки и премахва двойната брадичка. Имахме различни разбирания за естетиката и вероятно напълно различни вкусове по отношение на живота, приятелствата и мъжете.

Ако тя имаше мото против стареенето, то щеше да звучи по следния начин: ''Използвай всички налични технологии". Моето мото звучи по-скоро така: ''Прави си процедури, но се увери, че са незабележими, защото по-лошото от това да изглеждаш по-стара е да изглеждаш отчаяна в опитите си да се подмладиш".

Предизвикателството за нея беше да не ми каже, че изглаждането на челото ми е безсмислена шега, като се има предвид, че цялото ми лице бързо се отдръпва от славното си минало. Предизвикателството за мен, ако тя кажеше нещо подобно – макар че щеше да го каже мило – щеше да бъде да не ѝ изкрещя в отговор: ''Благодаря ти, но не приемам съвети за красота от хора с накъдрена коса". Но това, което ни обединяваше, беше по-важно от това, което ни разделяше. И двете някога сме били млади и сме търсили малко уважение.

За нейна чест, тя беше умерена в препоръките си. Попита ме дали знам, че имам малко хиперпигментация. Аз се засмях и ѝ разказах за времето, когато бащата на приятеля ми ме попита дали знам, че имам тъмно петно до окото. Отговорих му ''да, а ти знаеш ли за хормоните''. Историята ми не предизвика никаква реакция в нея. Инжекторите не искат да им разказвате забавни случки, а просто да си правите повече процедури. Ок, бях наясно с тази хиперпигментация. Исках ли да направя нещо по въпроса? Да, разбира се, че исках. Исках да премахна хиперпигментацията от лицето си, тялото си и планетата. Исках също така всяка от гърдите ми да тежи с половин килограм по-малко и да е сантиметър и половина по-високо. Исках косата ми да изглежда като от лъскаво списание.

Сестрата ме инжектира. Аз платих.

В рамките на седем дни бръчките по челото ми наистина изчезнаха и аз изглеждах на четиридесет и една или четиридесет и две, вместо на четиридесет и шест или четиридесет и седем, защото на тази възраст добрият ботокс точно това трябва да прави. Почувствах и дълбока тъга, която ме обзе или по-скоро разцъфна вътре в мен, сякаш съм била инжектирана с токсин. Потърсих в Google ''депресия от ботокс" и, неизбежно, открих предполагаема връзка: очевидно, тъй като вече не можех да се усмихвам както трябва, хората не ми се усмихваха в отговор. Реших никога повече да не си слагам ботокс. Размяната на усмивки ми се струваше по-важна от постигането на красота – мисълта на един глупак.

Години по-късно, отново почувствах същото ужасно чувство и осъзнах, че тази депресия след ботокса всъщност се дължи на проблеми във връзката ми с приятеля ми. Но в този случай имаше и неочакван бонус: съвсем спокойно можех да си сложа ботокс отново.

По това време вече знаех за място за ботокс в Невада. Дори познавах собственичката, защото някога сме практикували заедно йога. Предположих, че си е правила процедури на лицето. Не можех да определя точно какво, но знаех, че се възхищавам, а не се страхувам от нейния подход. Тя ме увери, че на този етап от моето остаряване, бръчките между веждите ми са дълбоки и че може да направи само толкова, и че ботоксът в ъглите на очите ми също може да е от полза. Така започнах да си слагам ботокс между веждите, плюс много малко количество на бръчките около очите. Правя това от около три години. След като се борих дълго, за да спася връзката си, тя все пак приключи и се радвам, че това се случи. Бившият ми беше значително по-млад от мен и започна да излиза с някого на неговата възраст. Отначало това беше депресиращо, докато не започнах да излизам с някого, дори по-млад от бившия ми. В интерес на истината, не предпочитам по-млади мъже, просто те са тези, които ме заговарят. Във всеки случай, съм сигурна, че последната ми връзка не е приключила и че новата ми не е започнала, заради наличието или отсъствието на бръчки по челото ми.

Като цяло съм в това, което хората наричат ''добро състояние". Но това чувство на благополучие беше прекъснато не толкова отдавна, когато бях извън града, на гости на приятели в Северна Каролина, и осъзнах, че ботоксът ми е изветрял. Беше близо до Деня на благодарността, време от годината, когато много хора, включително и аз, започват да се тревожат как изглеждат пред другите. Трябваше ми още ботокс, и то веднага.

''Никога няма да успееш да си запазиш час", ми каза приятелката, при която бях отседнала, след като потвърди, че ботоксът ми наистина е изчезнал. ''Можеш да намериш свободен час на някое скапано място, от което ще излезеш с едно затворено и едно отворено око. Но не искаш това, нали."

Приятелката ми не разбираше какво искам. Аз съм придирчива към виното, филмите, бижутата и фризьорите, но започнах да гледам на ботокса по същия начин, по който отдавна гледам на бирата, кафето и гинеколога – а именно, съответно, ако е студена, ако ме събужда, и ако може да остърже клетки от шийката на матката ми, тогава е достатъчно добро за мен. В същия дух, потърсих в Google няколко ключови думи и намерих разни салони за ботокс в района, на които започнах да се обаждам. Някои места казаха, че нямат свободни часове от седмици. Други искаха да попълня формуляр онлайн и да чакам отговор. (Това ме вбеси, защото каквото и време да отнеме на някого да обработи формуляра, можеше да се използва по-добре за инжектиране на ботокс в лицето ми.) Обадих се на шестото място, една жена вдигна телефона и аз ѝ казах така: ''Искам ботокс веднага". Тя ме попита къде съм. Казах, че съм близо до университета в Чапъл Хил. Бих ли имала нещо против да отида в Дърам утре сутрин в седем и половина? Казах, че няма нещо, което да ме зарадва повече. След това отидох и се похвалих на приятелката си, че имам час за ботокс за следващия ден.

Същия следобед се видях с друга приятелка, която предложи да се видим утре. Казах, че не мога, защото имам час. ''Къде отиваш?" ''О, никъде", казах, не желаейки отново да бъда порицавана. ''Просто, ъъъм, имам работа." ''Къде по дяволите отиваш?" Обикновено, в Северна Калифорния, ако си уклончив, хората отстъпват. Но тази моя приятелка е от Северен Джърси и нямаше да ме остави на мира. Тя продължаваше да повтаря: ''Къде по дяволите отиваш? Къде по дяволите отиваш?", гласът ѝ ставаше все по-дълбок и по-сатанински с всяко повторение.

''Слагам си ботокс", казах. ''О, няма нужда да се смущаваш от това!", каза тя, след което добави: ''И аз си слагам ботокс".

На сутринта се явих в клиниката. Специалистката по ботокс бързо ме повика от чакалнята. Имаше огромно, гладко чело и изпъкнали устни, резултат от твърде много филъри. Веждите ѝ изглеждаха, сякаш дърпат очите ѝ отворени с някаква невидима нишка. Възрастта ѝ беше пълна загадка и може би ще бъде завинаги изгубена в пясъците на времето.

Искаше да направи снимки на лицето ми. Опитах се да избегна това, но не изглеждаше да е по желание. Трябваше да го направя, за да получа това, което исках. Попита ме дали искам да ми инжектират филър в огромната бръчка от дясната страна на устата ми. Казах, че не харесвам бръчката повече от нея, но че не виждам никакво възможно бъдеще за нея, освен да се засили във видимост за мен и за околните. Тя ме попита колко единици ботокс обикновено си слагам. Опитах се да го проверя в имейлите и разписките си от предишни клиники, но не можах да намеря числото, затова ѝ казах, че инжекциите обикновено струват около четиристотин долара. Тя ме попита дали знам, че е Националният ден на ботокса. Казах, че не знам. Накара ме да попълня формуляр, който потенциално щеше да ми даде някаква отстъпка. Попълних го и бях отхвърлена. Тя попита дали съм член на някаква друга програма за отстъпка за ботокс. Казах: ''Моля, инжектирайте ме с ботокс сега". Тя ме инжектира.

Изобщо не ми пречи да ми правят ботокс. Чувствам се добре да правя нещо, което знам, че работи. Процедурата струваше около шестстотин долара, което беше първото доказателство, че съм получила повече от обичайното си количество.

Хубаво е, когато ботоксът подейства. Поглеждаш се в огледалото и си казваш: ''Здравей, прекрасна кукло". Значимо е, че най-популярната намеса против стареенето работи на собствената ви линия на погледа. Дали ботоксът ви кара да изглеждате по-млади за средностатистическия човек, който ви вижда от всички ъгли? Може би не. Но, за зрителя в огледалото (вас), който гледа предимно очите ви, ботоксът изглежда като чудо. Ние ходим наоколо с образа на лицата си в собственото си съзнание. С напредването на възрастта, умственият образ се отдалечава все повече от реалността. Ботоксът приближава двата образа леко по-близо един до друг.

Някой наскоро ме попита защо си правя ботокс, знаейки, че в даден момент той вече няма да ми помага да изглеждам по-млада. Исках да дам искрен отговор, но не можах да измисля нищо друго освен сарказъм: Защо да си слагаш стент в сърцето, ако така или иначе ще умреш някой ден? Защо да имаш дете, ако така или иначе ще порасне и ще се изнесе от къщата?

Харесвах по-младото си лице. Имахме добър живот заедно, но то вече е мъртво. Понякога, скръбта ми за тази загуба е толкова завладяваща, колкото всичко, което съм чувствала. Има невидимост, за която говорят жените на средна възраст, но моментите на видимост също не са толкова прекрасни. Преди питах мъжете да ме упътят къде точно се намира дадена улица или магазин и често в очите им се четеше онзи поглед: ''Това е щастливият ми ден". Сега по-често ме гледат с погледа: ''Защо тази кучка не знае накъде отива?".

Най-лошото обаче са моментите, когато някак си забравям, че лицето ми не изглежда както преди, и случайно се видя в огледало или на снимка, и си мисля, че това може да не съм аз. Предполага се, че трябва да претърпя всичко това с достойнство и зрялост, и все пак, с напредването на възрастта, особено ако изведнъж сте сами, или дори ако не сте, осъзнавате, че най-добрият начин да получите вниманието и подкрепата, които биха ви помогнали да се изправите пред стареенето с изящество и зрялост, включва да останете младолики и привлекателни. Ботоксът е разумен инструмент в свят, в който много неща, които не искаме да са истина, са си истина така или иначе.

Скоро след като напуснах ''клиниката'', получих съобщение с молба да оценя услугата. Не бях обърнала внимание на името на мястото и сега, за пръв път, го направих. Казваше се ''Стани красива с Пати".

В продължение на няколко дни не можех да видя или почувствам никакви промени в лицето си. Наричам това ''фазата на безрезултатност". Бях с приятелка в Ню Йорк, когато ботоксът подейства. Челото ми се втвърди и изтръпна, сякаш беше направено от бетон, който изведнъж се е втвърдил. Споделих на приятелката си, че съм си сложила ботокс в някакво място в Северна Каролина, което съм намерила в интернет, и че цялата горна третина на лицето ми сега се чувства, сякаш седи на стол, който е забит в стена.

''Как се казва мястото'' - естествено ме пита тя. Казвам ''Стани красива с Пати". ''Колко единици си си сложила?" Казах, че нямам представа и съм оставила Пати да прави каквото си иска с мен. Приятелката ми погледна лицето ми с израз на дълбока концентрация. ''Намръщи се", каза тя. ''Намръщи се!"

''Чакай, не се ли мръщя?", казах. Сложих ръка на челото си. Не можех да го почувствам. Удивително, то все още беше там, но аз не го усещах.

''Сега мръщя ли се?" ''Не особено, не", каза тя. Сви рамене и ми каза, че изглеждам страхотно.

Прибрах се, погледнах се в огледалото и по дяволите, наистина изглеждам страхотно.''

Автор: Сара Милър