Коледни неразбории
- Хайде ставай! Време е…
- Но, мамо… Не искам… Не ми се ходи…
- Имаш три минути да се приготвиш! - се чу някъде от края на коридора.
Двата гласа се боричкаха в студеното зимно утро. Единият топъл и ласкав, а другия звънлив и сънен. Беше денят на коледното тържество в училището на Ванко. Първото коледно тържество, за първи път в това училище, в което беше първи клас. Днес госпожа Петрова беше извикала децата за последна сутрешна репетиция, преди срещата с родителите и вълнението от представянето беше голямо.
Вече на масата с лъжица в ръка, Ванко продължаваше да мърмори.
- Добре, а защо не искаш да отидеш?
- Оффф - изпъшка Ванко. Ами… Мимка пее фалшиво, Дора ме стиска на хорото и ми мачка краката, Петьо реве за майка си и за капак носията ми боцка страшнооо мноогооо - провлачи той.
- Знаеш ли, че на времето хората са носили само носии. Боцкат, защото са вълнени, за да топлят като твоето яке с пух, а шевиците, с които са украсени разказват цели истории. Точно, както буквите върху белия лист, така и фигурите върху белите ризи са носили скрити послания… били са нещо като шифър.
- Ехааа - възкликна Ванко - Как така?
- Ами например по рисунките се е разбирало, коя мома е омъжена и коя е за женене, точно определени фигури са се бродирали за здраве, дълголетие или берекет…
- Хайде да тръгваме! - внезапно се ентусиазира Ванко, преди майка му да успее да довърши.
Училището беше празно. Само класната стая на Ванко светеше плахо във все още тъмното утро. Учителката, г-жа Петрова, стоеше на прага и посрещаше децата. Тя беше възрастна жена, но лицето ѝ беше мило, ведро и усмихнато. Носеше в себе си едновременно умерена строгост и топла любвеобвилност, благодарение, на което успяваше да запази, както реда в клас, така и любовта на децата. Беше обаче и твърде нервна и притеснителна, за това не беше чудно, че още щом всички деца се събраха и точно се канеха да започнат работа всичко внезапно се обърка….
- Така, тишина! Моля момичетата за първата песен да излязат отпред.
Мими, Ани и Ели заеха местата си. Започнаха да пеят „Тиха нощ, свята нощ“.
- Добре! А сега е ред на Ванко и стихчето за сурвакарите.
Ванко излезе пред класа и започна уверено, но скоро думичките започнаха да бягат из главата му, заблъскаха се игриво и накрая взеха да прескачат от строфа в строфа, така че той започна да звучи като чужденец, чуващ българска реч за първи път.
Всички деца прихнаха да се смеят, а госпожа Петрова, за която стрелките на часовника безпощадно показваха скъсяващото се време до срещата с директорката и родителите, вече се чудеше как да запази самообладание. Ровеше енергично в дамската си чанта, беше изпотена и почервеняла и си мърмореше нещо под носа, напълно изключила за възникналия хаос наоколо. „Забравила съм го, забравила съм го….“ - мърмореше си тя.
Внезапно тя изскочи от стаята и хукна към стаята на чистачката.
- Лельо Ванче! - обърна се тя към възрастната жена, която стоеше до радиатора и чакаше търпеливо приключването на репетицията, за да изчисти стаята и да заключи училището.
- Трябва спешно да се прибера до вкъщи. Забравила съм си сценария. Ще взема едно такси и съм тук до минути. Моля, те наглеждай децата – почти извика тя и изхвърча от стаята.
- Вече в коридора почти се сблъска с Мимето, която беше тръгнала да я търси, за да ѝ каже, че майка ѝ ще я вземе по-рано от репетицията.
- След малко идвам! - ѝ каза г-жа Петрова - Изпейте на леля Ванче общата коледна песен, за да се упражните! - допълни учителката и тръгна към вратата.
Леля Ванче тъкмо се канеше да чуе песента на децата, когато видя чантата на г-жа Петрова на масата и предположи, че в бързината е забравила да си вземе ключовете. Хукна да ѝ звъни по телефона.
В това време малките ученици вече скучаеха. Някои изобщо не разбраха защо беше прекъсването, други търпеливо си чакаха реда, а трети тичаха и пищяха като маймунки в зоопарк и не се интересуваха от нищо.
Ванко вече се беше разядосал много… Нарочно не си беше научил текста, с тайната надежда да отпадне от тържеството поради системното си лошо представяне на репетициите, но госпожата излезе по-упорита и от него. А сега я нямаше и нищо не каза сякаш изчезна….
Ама къде е госпожата? - викна едно от децата по едно време.
- Видях госпожата да… - се опитваше да каже Мимето, но в стаята беше толкова шумно, че никой не я чу. - Тя ми каза… - продължаваше детето, но отново никой не ѝ обърна внимание.
- Вижте! - внезапно извика Ванко, залепил потната си муцунка на прозореца. Всички залепиха главички на стъклото като стикери в книжка за оцветяване. На отсрещния тротоар, един човек, облечен като Дядо Коледа, носеше огромен чувал, който мърдаше и поради това на човека му беше много трудно да го задържи.
- Дядо Коледаааа! - взеха да викат децата. След като той не реагира, а и нямаше как да ги чуе през стъклото, те започнаха да чукат и потропват с надеждата той да успее да ги забележи.
- Чакайте! - извика Ванко - Госпожата изчезна, а сега виждаме дядо Коледа с този голям, мърдащ чувал. Не разбирате ли какво е станало?! - децата го гледаха и мигаха неразбиращо - Той я е отвлякъл!
Децата пак го гледаха втренчено. Че нали обикновено Дядо Коледа носи подаръците, а не ги взима!
- Тъпчовци - продължи Ванко - Сигурно ще отведе учителката ни в Лапландия, да репетира с джуджетата. Сигурно и те като нас са пълна нула с програмата за празника и Дядо Коледа взима профи… си... налист - запелтечи той търсейки думата. Интересно и тази, като другите, нещо му убягна, но в крайна сметка приятелите му го разбраха.
- Ама госпожата... - пак се опита да каже Мимето, но суматохата, която настана сега беше още по-голяма и никой, ама никой не ѝ обърна внимание.
- Супер! Значи приключихме! - извика Митко въодушевен - Да се мъчат джуджетата!
- Тъпчо си и това е - каза Ванко - Първо родителите ни знаят, че сме тук още два часа, нямаме телефони и леля Ванче ги няма, така че никой няма да ни прибере по-рано, освен това ние хвърлихме толкова усилия за това тържество... - и той пак се сети за фалшивото пеене, мазолите и боцкащата носия - ... че не е редно да оставяме всичко на джуджетата.
- Какво можем да направим?! - почти в хор попитаха децата. Повечето бяха заинтригувани от този интересен обрат на нещата, в този иначе толкова предвидим и репетиран с часове ден, но имаше и такива, които бяха толкова тъжни, че почти се виждаше, че не остава много до откъсването на сълзичките, които напираха в малките им, все още сънени очички.
- Вие филми не гледате ли?! - каза Ванко. Отново нямаше реакция. - Дайте ми бързо маркера от дъската. За секунди маркера се понесе от интерактивната дъска и предавайки го от ръка на ръка, децата го подадоха на Ванко. Той бързо махна капачката, качи се на перваза и започна да го движи по стъклото. След малко той успя да изпише полу сполучливо едно голямо SOS.
- Какво правиш? - попита го Митко.
- Така се прави, когато си в беда – каза важно Ванко - Сега някой от минувачите ще забележи прозореца и ще се обади на полицията. Полицаите ще дойдат, ние ще опишем, какво сме видели, ще задържат дядо Коледа на път за Лапландия с нашата учителка и ще ни я върнат. Довършваме репетицията и се прибираме вкъщи да пием горещ шоколад - почти тържествуващо извика той, въодушевен от собствената си гениалност.
Да, ама не. Сутринта, макар и напреднала, беше типично зимна и мрачна. Минувачите изобщо не забелязваха черния маркер по стъклото, камо ли да прочетат важния надпис…
Ванко обаче не се обезкуражи. Той някак изведнъж дори се ентусиазира и беше твърдо решен да доведе нещата до край.
- Вадете боите от шкафчета - нареди той. Безброй ръчички взеха да развяват четки, по които капеше бяла боя и за зла беда тя вместо да остане на стъклото се търкаляше по него на тънки вади, а те енергично се опитваха да нанесат слой след слой, докато накрая прозорците заприличаха на онези модерни картини, в които хем виждаш, че е вложена много енергия, хем нямат никакъв смисъл.
Отчаянието вече нахлуваше в малката училищна стая. Можеше буквално да се надуши… и някъде там, преди паниката и безслието да нахлуят като досадни мухи в малките душички, на Ванко му хрумна друга идея. Той взе гъбата, с която чистят дъската и на един от вече засъхналите от бялата боичка прозорец изписа SOS. Мократа следа оформи буквите и те прозряха, на колебливите слънчеви лъчи, съвсем ясни, също като тези в читанката.
- А сега каза той - Пускайте и гасете лампата, за да предизвикаме вниманието на минувачите.
И така, не след дълго, досущ като морзов код, училищният прозорец започна да изгасва и свети на къси и дълги паузи все едно намигаше, а Ванко стоеше напрегнато в очакване на някаква, каквото и да е, реакция.
През това време леля Ванче унесено кръстосваше училището. Тя така и не успя да се свърже с учителката, защото номерът, който набираше беше „грешен или непълен“, или поне така и казваше жената в слушалката. От толкова вълнение рано сутринта я заболя главата и тя реши да изпие един билков чай. Мина по коридора хвърли един поглед на децата, които точно бяха започнали да си играят с ключа на лампата и пусна електрическата кана в стаята си. Каната точно изключи, когато тя се запъти към шкафчето си и оттам извади голяма спортна чанта. Чантата беше на внукът ѝ - тийнейджър, който тренираше бойни изкуства - и дали заради първото или повече заради второто обстоятелство, цялата беше в разни грозни рисунки и страшни надписи. Днес беше денят, когато тя зареждаше с препарати и други почистващи пособия и той ѝ услужи, за да може да донесе всичко нужно.
- Ама какво става? - внезапно леля Ванче чу още по необичайна врява, ако можеше да има нещо още по-необичайно в този ден. И тя тръгна към стаята на учениците оставяйки всичко, включително и новата странна чанта в центъра на коридора, точно до цветарниците.
Тъй като бяха сами в училището и не очакваха никого, след като госпожа Петрова излетя да си търси сценария, леля Ванче беше заключила входната врата. Ей, така за по-сигурно. Но тя е училищна врата и няма звънец, и за това сега по нея се думкаше с все сила и внушителен мъжки глас ръмжеше - Отворете, полиция!!!
На леля Ванче ѝ се подкосиха краката. Какво е пък това сега?… Тя отключи внимателно и застана лице в лице с главен инспектор Хванипрестъпников.
- Добър ден. - каза леля Ванче - С какво да Ви помогна?
- Какво става тук? - на свой ред попита полицаят - Получихме сигнал от граждани, че в училището има деца в риск.
- Ама какъв риск г-н полицай. Имаме репетиция за Коледа.
- Ще ви дам аз една репетиция! Отдръпнете се и окажете съдействие. Къде са децата? - не спираше ръмженето на Хванипрестъников.
- Ето там… - измънка леля Ванче и поведе полицая. Точно тогава той съзря чантата на внука на леля Ванче и очите му станаха големи като поничките, които обичаше да похапва за обяд - Т-Т-Това, какво е?!?!?! – Попита той и посочи разтворения, зарязан сак до цветарниците.
- Това е чантата на моя внук… Аз днес… - започна да обяснява жената, но още по-грубото ръмжене на Хванипрестъников я стресна и тя млъкна. - Това е бомба извика той! И започна да се чуди какви бяха инструкциите, кое беше първо, кое второ... ама, че крив ден. А трябваше да е в отпуск… Докато леля Ванче се опомни, той вече набираше централата. - Викайте сапьорите - нареди той - Имаме код „червено“!
Ванко, който беше видял как една жена от улицата първо колебливо, а после по-концентрирано забеляза техните намигвания за помощ и красноречивия надпис на прозореца, нямаше търпение лично да посрещне полицаите и да им изложи по-нататъшния план за действие. Но дори и той не беше съвсем подготвен за това, което последва.
- Бързо! - нареди Хванипрестъников - Евакуирайте децата! Да бъдат извозени с полицейски коли до участъка, където ще бъдат предадени на родителите! А Вие! В следствието! - обърна се той към леля Ванче.
- Но аз нищо не съм направила - каза жената.
- Казахте, че чантата е Ваша. Имаме информация, че точно в такава чанта ще бъде заложена бомба. Трябва да бъдете разпитана в следствения отдел.
И ето ти забава. Пълни полицейски коли, с деца с носии, ранички и глъч, подредени точно като еленския впряг на Дядо Коледа, със звучни сирени тръгнаха към полицейския участък на събуждащия се зимен град.
- Върнах сеее! - отекна гласът на госпожа Петрова - Тя така забързано влетя в коридора на училището, че за малко да скочи на гърба на един разследващ полицай, който точно се беше навел да събира улики.
- Не може да влезете! - тихо и равномерно обяви той - Има разследване!
- Но за какво?! – едва отрони учителката.
- За бомба!
- За бомба!!! - после изведнъж всичко се залюля и угасна.
- Извикайте Бърза помощ! На госпожата ѝ прилоша! - кратко нареди полицаят.
Не след дълго една линейка нададе вой и спря до училището.
Дядо Захари, който живееше в блока на първия етаж, точно срещу училището, вече се чудеше какво става. Той тъкмо простря дрехите си на терасата, когато видя полицейските коли, които отпрашиха с вой на сирени, а сега пак със сирени до училището дойде линейка. - Сигурно имат някакво обучение - помисли си той и продължи любопитен да следи дистанционно събитията, които като екшън филм протичаха пред очите му.
А в участъка, децата бяха на седмото небе… Пипаха всичко, искаха всичко, мушкаха се навсякъде като окупатори, дошли от извънземна цивилизация.
Размятаха белезници, играеха на джадаи с полицейските палки, преструваха се на затворници и какво ли още не… Беше минал вече час и, тъй като децата не знаеха наизуст номерата на родителите си, това с предаването им се оказа мисия невъзможна. Единствените, които можеха да помогнат бяха двете жени - учителката на децата и леля Ванче. Но едната беше приета с прилошаване в спешния кабинет на Бърза помощ, а другата даваше показания в Следствието.
Инспектор Хванипрестъников се видя в чудо. Освен това Ванко близо час вече го информираше как е започнало всичко и за Дядо Коледа с мърдащия чувал, и за боичките, които не искали да изпишат SOS, и за лампата… Почти не миряса, докато Хванипрестъников не обяви в системата Дядо Коледа за издирване, по подозрение в отвлечена учителка. Ванко обясни как е готов да разпознае точния Дядо Коледа сред безброй такива, тъй като по това време на годината много хора се обличали в коледни костюми, което иначе било глупаво…
Внезапно звънна телефонът в полицейската канцелария.
- Да! - каза Хванипрестъников - Какво!!! Било е код… Шифър… -той трясна слушалката.
- Връщайте всички деца - извика той гневно!
- Ама какво става?! - зачуди се единият полицай, докато показваше на Ели как може да жонглира с ключове.
- Няма никаква бобма! Това със сака е било закодирана информация. Трябва да внимаваме за съмнителни пратки по празниците. Това е!
- ООО, и аз имам шифър! - каза гордо Ванко и за пръв път беше доволен, че е с носията си.
- Мама ми каза, че в шевиците има скрито послание. Също, както при вашия информатор. Готов съм да бъда полицай!
Внезапно Хванипрестъников се разсмя чистосърдечно и гръмко. Някак си той едва сега осъзна каква щуротия се беше случила. Просто малко въображение, поредица от случайности и едно голямо недоразумение.
Той тъкмо се канеше да се раздели с Ванко, когато през вратата влязоха двама негови колеги, водещи мъж облечен в костюм на Дядо Коледа, който държеше голям мърдащ чувал.
- Деца я вижте, какво намерихме! - усмихнати казаха полицаите.
- Дядо Коледаааа!!! - извикаха децата и хукнаха към него. Всеки искаше да го пипне и дръпне, и да надникне какво има в чувала. И тогава от мачкане и опъване той се разтвори и от него започнаха да излизат малки кученца. Ако до сега беше лудница - то сега вече настана истински хаос. Кученцата започнаха да бягат, да пишкат, да ръфат, да лаят и да дърпат всичко, до което можеха да стигнат. Децата гонеха кученцата, те се опитваха да избягат, а полицаите бяха като герои от комедийно шоу, защото трябваше да въдворят ред едновременно между двайсетина първокласници и седем палета, всички тичащи вкупом навсякъде.
- Никой да не пипа кученцата! Те са веществени доказателства! - опита се да каже един от полицаите, но гласът му отекна и изгасна като новогодишен фоерверк, твърде слаб, за да му се обърне внимание.
- Всички да спрат! – извика Хванипрестъпников, толкова силно, че децата все пак го чуха и спряха всеки, до където беше стигнал. - Колеги, какво става тук? - обърна се той към новодошлите.
- Ами този господин е ограбил зоомагизн. Тази сутрин е подаден сигнал за кражбата. Кученцата са поръчани и платени от семейства за Коледа и днес е трябвало да им бъдат предадени. А този г-н е измамил продавачката да му ги даде, преобличайки се с костюма на Дядо Коледа. Обяснил, че ще ги разнесе лично, нещо като атракция и комплименти от страна на магазина към хората. Но, когато те дошли да си ги получат от магазина работата се разплела. Добре, че децата са го видели.
- Е, Ванко, значи май наистина ще станем колеги. Браво моето момче! Днес ти хвана истински престъпник! - засмя се чистосърдечно г-н Хванипрестъпников.
- Ами госпожата?… - успя само да каже Ванко, на който иначе много му се искаше да се зарадва.
- Ооо, това ли? Забравих да ти кажа, че ви е оставила, за да си вземе сценария от вкъщи, беше за кратко в спешния кабинет, защото се притеснила от това, че ви няма и разбира се заради бомбата, но вече е в училище и ви очаква, за да приключите с коледната репетиция!
След малко Дядо Захари, който точно се канеше да се прибере в стаята си видя отново от балкона на първия етаж, точно срещу училището как конвой от полицейски коли паркира и оставя децата в двора на училището. – Мдаа... Обучение ще да е било - каза си важно той, доволен, че на тази възраст бе все още толкова съобразителен.
- Заспиваййй! - чу се в тъмнината един нежен глас.
- Ама мамо, аз не довърших. Това беше най-якото Коледно тържество. Учителката ни поздрави, и директорката, и залата беше пълна, и полицаите бяха там, и медицинската сестра от спешния кабинет, и леля Ванче, и нейният внук и продавачката от зоомагазина…
- Заспивай…
- И на края инспектор Хванипрестъников излезе и ми подари значка. Тя е пластмасова, но каза, че веднага щом порасна достатъчно, ще ми даде истинска!
- Заспивай…
- И от зоомагазина ми обещаха подарък. Трябва само да си избера… - и думите вече се завалваха.
Двата гласа се боричкаха в тъмната зимна нощ. Единият топъл и ласкав, а другият звънлив и сънен. А после всичко утихна и се превърна в сън, в който опаковани като подарък се редуваха картини от боички, кученца и щури коледни неразбории.
