Страхът да останеш сам: Тихата причина да се задържаме в грешните връзки

Има истини, които не изричаме на глас. Не защото не ги знаем, а защото ако ги кажем ще трябва да променим живота си.
Една от тях е тази, че понякога оставаме не от любов, а от страх. Стоиш до някого, а вътрешно се чувстваш сам. Не онази спокойна самота, която те събира, а тежката задушаваща празнота, която те разкъсва отвътре. И въпреки това оставаш. Ден след ден. Разговор след разговор. Компромис след компромис. 

Защо?
Защото си свикнал. 
Защото те е страх.
Защото неизвестното изглежда по-страшно от болката, която вече познаваш.
''Хората не се страхуват от самотата. Страхуват се от това, което ще чуят, когато останат насаме със себе си.''
И така започва бавното изгубване. Не с големи драми, а с малки отстъпки. 

Спираш да казваш какво чувстваш. Спираш да искаш повече. Спираш да вярваш, че заслужаваш истинска любов.
Започваш да се побираш в нечий свят, който никога не е бил достатъчно широк за теб.
‘’Любовта не трябва да те кара да се смаляваш за да бъдеш приет.’’

Най-опасното не е, че си нещастен. Най-опасното е, че започваш да мислиш, че това е нормално. Че така изглеждат връзките. Че винаги ще има липса, съмнение, тревога. Че винаги ще трябва да се бориш за внимание, за време, за нежност. Но, истината е друга. Истината е, че когато си на правилното място не се бориш да съществуваш в нечий живот.
‘’Не е любов, ако трябва постоянно да доказваш, че заслужаваш да останеш.’’ И въпреки всичко не си тръгваш. Държиш се за спомените, за началото, за обещанията. За версията на човека, в която си вярвал. Надяваш се, че нещата ще се променят, че утре ще бъде различно. Но, утре идва и носи същото усещане.

Празно.
Тежко.
Самотно.

И тогава идва най-важният въпрос, който избягваме, а именно: ‘’Колко още ще останеш там, където не си щастлив, само защото те е страх да си тръгнеш?’’
Животът не чака. Той не прави пауза, докато се колебаеш. Всяка минута, в която оставаш в грешна връзка е минута, в която изоставаш себе си.
‘’Времето не лекува всичко. Понякога просто свикваш да живееш с това, което те боли.’’
Истинската смелост не е да задържиш някого. Истинската смелост е да пуснеш, когато разбираш, че това те разрушава. Да избереш самотата пред живота в който не се разпознаваш.

Защото да си сам не е най-страшното.
Най-страшното е да бъдеш с някого и да се чувстваш невидим. 
Да даваш любов и да получаваш съмнение.
Да търсиш спокойствие и да намираш напрежение.

‘’По-добре сам със себе си, отколкото изгубен в някого другиго.’’
И в момента, в който намериш сили да си тръгнеш, ще разбереш нещо, което никой не може да ти обясни предварително. 
Свободата не е в това да имаш някого до себе си. Свободата е в това да не се предаваш за да не бъдеш сам. И тогава започваш да се връщаш.
 Към себе си.Към тишината, която вече не плаши, а лекува. Към живота, който чака да бъде изживян. Защото истината е проста и безмилостна.
Животът е твърде кратък за да го прекарваш на място, където сърцето ти не намира мир.