Защо някои хора не могат да признаят грешките си

''Невъзможно е да живееш без понякога да се провалиш. Освен ако не живееш толкова внимателно, че всъщност изобщо да не живееш… което пък значи, че априори си се провалил!'' – Джоан Роулинг

Определено за всеки човек е много трудно да осъзнае и още повече да признае вината си, тогава когато е сгрешил и по този начин е огорчил хората около себе си. Но не стои ли точно признанието и разкаянието в основата на нашето личностно израстване? Има хора, които не разбират смисъла на прошката и на това да се извиним, когато сме прегрешили с нещо. За някои хора е наистина трудно да поемат отговорност за действията си и да кажат, че съжаляват по един наистина смислен и искрен начин. За огромна жалост все по-често ни се случва да се натъкваме именно на такива хора, които не само, че не искат, но и не могат да се пречупят и да се извинят тогава, когато до шията са нагазили в калта и трябва да намерят обратен път нагоре. Осъзнаването на грешките може да ни помогне да ограничим цикъла на разрушителните взаимодействия, именно поради тази причина е много важно да можем да застанем зад думите и действията си и да понесем отговорността. 

Една от най-често срещаните пречки пред извинението е убеждението, че не би трябвало да се извиняваме, защото не сме направили нищо ''нередно''. В някои случаи това може, дори да е технически вярно от гледна точка на фактите, но инвестирането в доказването на това, че сме прави само удължава конфликта и посява разделение. Истината обаче е, че някои хора не поемат отговорност или не признават грешките си, защото силно вярват, че винаги са ''прави''.

Неспособността за ментализиране, която включва способност за саморефлексия, свързване с перспектива или начин на мислене, различен от нашия собствен може да бъде пречка за емпатията, връзката и поправянето на грешките ни. 
За някои хора признаването, че са наранили любим човек или са направили нещо неправилно, е несъзнателно отблъскващо, защото предизвиква ужасни чувства в тях свързани с вина и срам. Нуждата от изкупление в очите на другите, след грешка или неправомерно поведение може да бъде свръзана с ригиден перфекционистичен стил на личността и нарцистични защити. Тук несъзнателният натиск за поддържане на идеализиран образ за себе си е предназначен да функционира, като защита срещу заплахата от страх, критика и самообвинение. 

''Ти правиш грешки. Грешките не правят теб!'' – Максуел Малц

Ако искаме наистина да си отговорим на въпроса, защо има хора, които не могат да се извинят, когато са сбъркали и да поемат вината си, истината е, че повечето хора се страхуват от това да не бъдат засрамени и несъзнателно отблъснати от другите хора. Страхът от социална дистанция и ''залепяне'' на вредни етикети стоят в основата на това повечето хора да предпочитат да заметат грешките си, вместо да застанат смело и да поемат отговорност. Разбира се, в тези случаи не включваме нарцисистите, които по рождение не могат да поемат отговорност и смятат, че те самите са центъра на света – безгрешни и свръх уникални, те просто са неспособни да причинят вреда на другите. 

''В признаването на своите грешки няма нищо срамно!'' – Гюстав Флобер

Грешните преценки, конфликтите и емпатичните провали са неизбежни, особено в близките взаимоотношения. Но способността да се реагира надеждно и да се възстанови ритъма или прекъсванията на връзката определят сигурността и здравето на взаимоотношенията ни с другите хора, както и лекотата, с която самите ние успяваме да разрешим споровете. 

''Най-жестокият палач на човека е самият той, а най-несправедливият е този, който не си признава!'' – Аугусто Кури