№ 3
Има много неща в този живот, които аз бих искал да променя, ако можех, но това, което ще ви разкажа е определено една от тези точки, за които имах грешна представа… предполагам, че и все още не съм твърде наясно колко много ме промени това число три. Спомням си първите дни след завършването на гимназията – матурите взети, малко премесени чувства от едновременно края на училищните години, но и от възможността за ново начало.
Като казвам ново, имам предвид изцяло нова среда, с която аз лично не се бях срещал преди това. Еуфорията все още ме придържаше с високо вдигната глава на отличник, на човек с идеи и възможности, но ми беше пределно ясно, че това скоро щеше да се промени. Добре де, може би не чак толкова ясно, но беглата представа я имаше, която да ми напомня, че промяната настъпва.
Приемането ми в чужбина определено ме притесняваше до голяма степен, нищо че това бе една от моити новонастъпили мечти, които аз така исках да се сбъднат, че бих направил всичко само и само тя да се осъществи. И сега, може би, разбирам какви са били моите вътрешни подбуди и се радвам, че очакванията ми са били оправдани. Все пак исках да завърша някое чужденстрано учебно заведение, но не бях напълно сигурен дали това беше моят път.
Това включва много разходи, като под думата разход слагам всичко, което включва не само финанси, но и емоции и като цяло променливи величини, за които няма връщане назад. Няма да забравя чувството, което изпитах, когато разбрах окончателния отговор от университета на Саутхемптън. Иронично се подхилвам, обаче нямам представа що за ден беше или какво беше метерологичната обстановка, само силният изблик на радост е останал в мен.Интерсен факт е, че помня ключови моменти, които по никакъв начин не са свързани помежду си.
Следващо събитие в "няма да забравя" списъка ми е лицето на майка ми, когато ме изпращаше на летището. Това е едно от тези неща, които, като ти се случат веднъж, ти се запечават завинаги, но с времето стават все по-трудни за преживяване, независмо от това колко пъти ти се е случвало. Лицето й беше цялото мокро от сълзите, които беше изплакала, а очите й втренчени в мен в последния момент на изпращането ми на летището в България. Последвано от прегръдка, която в този момент не бих заменил за нищо друго, но като всяка хубаво и силно чувство, то трябваше да отмине. Гласът от летището ми напомни, че трябва да продължа по пътя си и точно тогава не исках изобщо да напусна обятието на майка ми. Не бях изобщо сигурен, че това мое начинание щеше да завърши с успех или че изобщо си струваше, но когато мама ме погледна и ми каза, че ще се справя и всичко ще е наред, аз знаех, че щеше да е така.
Естествено, от моя страна също имаше голямо количество сълзи. Сълзи, които тогава определено бих описал като израз на тъга, на нежелание за раздяла, като бунт срещу времето и действието. А сега, сълзи на невъзможността да запазя тези три години или просто да ги удължа, за да мога да съм с тези хора поне още малко. Думата малко е една от тези думи, които аз никога не съм харесвал, защото смятам, че изразява нещо напълно несъответстващо.
Малко никога не е достатъчно. Когато казах, че искам да остана още малко с тези хора, едва ли съм имал предвид малко. Точно обратното, изразява желанието и безсилието ми да продължа осъществяването на връзката между мен и тях. За това си мисля, че когато човек плаче преди нещо да му се е случило или дори за нещо непознато, това са сълзи, които той не осъзнава. Сълзи, чиито смисъл за момента е неясен, но както всяко нещо, което трябва да се случи, то се случва неизбежно.
Двойствената природа на човека определено ми създаде проблеми в първите няколко месеца на моя нов живот. По някой път желанието е по-силно от целта, но друг път мотивите наделяват над първичното. Трудното е в началото, в това да откриеш себе си там, където не виждаш нищо познато. Да се довериш на вътрешния си глас и да се пуснеш по течението, което някой път, да не кажа повечето пъти е доста бурно, но пък си заслужава, защото знаеш, че щастлив си тогава, не когато си свършил нещо, а по-скоро когато си преминал през етапа на осъществяването му.
Това го казвам сега, на края на това пътешествие от моя живот, защото го осъзнах навреме, че това е от тези неща, които трябва да опиташ на сляпо, за да разбереш вкуса му. Живейки и учейки тук, аз не само развих своите виждания и разбирания, а и израснах като човек. Бивайки сам, аз се научих да ценя нещата още повече от преди. Опитвайки сам, аз преоткрих себе си. Този тригодишен период на обучение ми даде необходимото време да погледна върху себе си от една различна перспектива. Ако преди това не бях сигурен в себе си, то сега съм уверен, че притежавам качества, за които дори не съм и подозирал. Да, малка България ми е дала голямо сърце, а голяма Чужбина… среда, в която да се развивам.
Комбинирайки двете в едно, аз преоткривам формула на живота, чийто краен резултат аз не разбирам напълно. Нали знаете как е с дадено изчисление, ако объркаш едно число, то никога няма да достигнеш до правилното решение. Знам само, че това, което получих тук никога не бих го заменил за нещо друго. Приятелите. Моментите. Спомените. Това остава след теб, дори когато ти не си наоколо.
Прочетете още на: siopathic.wordpress.com
