Ървин Уелш, за когото идеите никога не са били проблем
От HighViewArt
Насилствена, силна, неприлична, забавна, честна, интелигентна – литературата на Ървин Уелш е всичко това и повече. Роден в Единбург и произлизащ работническата класа, Уелш посещава университета Хериот-Уат в града, където започва да пише първия си и най-известен роман ''Трейнспотинг". Книгата е екранизирана през 1996 г. от режисьора Дани Бойл.
Пишейки предимно на шотландски народен език и по въпроси, които ще са познати на всеки, който израства в Шотландия през последните няколко десетилетия, неговите романи и разкази са популярни в Обединеното кралство и по целия свят. Освен романите си, Уелш е написал редица сборници с разкази.
В момента живее в Чикаго с втората си съпруга Бет Куин.
Г-н Уелш, как шотландското възпитание ви формира като писател?
- Много е трудно да бъдеш обективен по отношение на себе си и собствените си обстоятелства, но нещото, което знам, е, че съм израснал, заобиколен от разказвачи. Всички в моето семейство бяха страхотни разказвачи. Баща ми и братята му просто можеха да разказват невероятни истории. Мисля, че беше нещо общо с келтската традиция за устно разказване на истории. Хората имаха тази склонност към разказването на приказки. Когато пораснах, започнах да ходя по кръчмите, за да ги откривам.
Да чуете как хората разказват историите си в кръчмите ли?
- Да, ще излезеш и ще прекараш една луда нощ, а след това ще седиш в кръчмата цял ден в неделя и просто ще говориш за това, което си направил през уикенда. Това бяха едни от най-добрите ми дни. Там го има това чувство за общност. Историите са важни. Научих толкова много за другите поколения, слушайки хората да разказват тези истории, слушайки родители, баби и дядовци, лели, чичовци.
Как щяха да се развият нещата, ако бяхте отишли в престижно училище и учихте литература?
- Вероятно щях да бъда много различен тип писател. Щях да съм по-наясно, че съм стъпил на раменете на онези гиганти. Не отхвърлях съзнателно великите писатели на нашето време, но не ги споменавам по начин, който бих го направил, ако произхождах от средната класа.
Какво е по-важно за един писател: житейският или писателският опит?
- Мисля, че трябва да намериш баланс между двете. За да бъдеш добър писател, трябва да си добър читател, трябва да се интересуваш от литература, трябва да се интересуваш от някои от великите класически книги, трябва постоянно да се наслаждаваш на книгите и на работата по тях. Но също така трябва да си готов да излезеш, да се огледаш и да се ангажираш с хората. Трябва да ангажираш сетивата си.
При мен двата опита вървят ръка за ръка заедно. Спомням си, че докато се занимавах навремето с Trainspotting един приятел ми каза:„Ти открадна шибаната ми книга!" Той беше наркоман по-дълго от мен, но аз бях този, който написа книгата. Не може само да стоиш без да си направил нищо от себе си, тук вече не говорим за преживяване. Много хора имат фантастични преживявания в живота си, но нямат никаква склонност да поставят писалката на хартия.
Да имаш само добра идея не е достатъчно.
- Точно. Идеята не е достатъчна. При мен са идвали разни хора, които казват: „Хей, имам страхотна идея за книга! Не съм писател, но имам страхотна история."
Аз пък им заявявам: „Вижте. Имам купища шибани истории. Имам цял склад, пълен с идеи."
Никога идеите не са били проблем за мен. Трудното е писането.
Колко струват книгите ви, базирани на собствения ви опит?
- В известен смисъл вашите герои са моментни състояния на това, през което вие самите преминавате.
Чрез шокиращите неща, които вашите герои правят?
- Да. Всичко, което правите в писмен вид, трябва да произлиза от вашите герои. В Trainspotting Рентън е на много лошо място в живота си, той се опитва да се отърве от хероина...Срещате го, когато е на дъното, и тези лоши обстоятелства се поддават на драма. При Брус Робъртсън от Filth, можете да видите, че той е имал различен живот, преди да получи психическия срив. Тези неща са много конструктивни за мен и са основно за провала и как ние се проваляме като човешки същества.
Интересувате ли се от провала?
- Провалът е по-интересен. Успехът идва само под една форма и не те учи на нищо. Провалът идва по различни начини и ви учи на всякакви неща. Учиш се, докато се проваляш. Може би това е просто шотландският начин на мислене, но дори когато съм направил нещо, което е с огромен успех, винаги мога да извадя частици от провала. Често това е животът - провал. Крайният провал е, че остаряваме и умираме.
Това е болезнено.
- Може би, но другите провали, които имаме, по някакъв начин предвещават това. Те ни разказват за човешкото състояние. За мен, когато гледаш този вид мизерия и поквара, по някакъв начин де факто поставяш и красотата на живота във фокус.
Къде се провалихте в живота си?
- Не успях в много неща – не успях да бъда музикант, не успях да се изразя артистично по друг начин. Затова казах, че ще напиша роман и си дадох 18 месеца да го направя. Казах си: „Не ме интересува как ще свърши, но ще довърша проклетото копеле".
Оттогава казахте, че разбирането ви за живота се е променило.
- Да, стигнах до момент, в който наистина се наслаждавам на това, което правя. Обичам да излизам, да се срещам с хора, но вече не съм прецакан от евентуална заплаха. Наскоро срещнах Андрю Инес от Primal Scream и пихме по чаша чай, денят беше прекрасен, наслаждавахме му се, приказвахме с хора, които излизат от кафенето, птичките пееха. И обикновено в една такава ситуация после отивахме директно в кръчмата, за да се довършим. Но вече нямаме никакво желание за тези глупости. Трезвостта всъщност е новото прецакане.
Това освежаващо ли е?
- Така е, наистина е така. Сякаш се вдига тежест. Щом остареете не се опиянявате по онзи еуфоричен начин, защото вече сте го изживявали много на брой пъти.
Нивото на интоксикация пада. Мисля, че когато остарееш, започваш да си мислиш, че остават ограничен брой дни. Когато си млад нямаш представа за собствената си смъртност.
Навремето наистина обичах да пиша с махмурлук!
