Атанас Далчев: три стихотворения за любовта
От HighViewArt
Атанас Христов Далчев (1904 - 1978) е сред най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели. Носител е на Хердеровата награда на Виенския университет (1972).
ЛЮБОВ
Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.
Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,
която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.
Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.
1927 г.
***
ПРОЛЕТ
Изгубената пролет
ще слезе в оня час
по белите тополи,
по листналия бряст.
Ще спре една латерна
в безслънчевия двор
и дворът ще запее
с латерната ведно.
В сърцето стигнат — мигом
аз ще се отрека
от учените книги,
от тясната яка.
И отведнъж ще снема
вси свои имена,
с тях — цялото си бреме
от скърби и злина.
Ще сляза лек и весел
по стълбите запял,
и слязъл, ще се смеся
с огромната тълпа…
Цял ден ще дялам камък
в виелици от прах
и няма да узная
съмнения, ни страх.
А вечер ще ме чака
на каменния мост
жена със къдри, сякаш
увиснал черен грозд.
1928 г.
***
И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА
На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.
Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.
1956 г.
