"Думите" и "Савана" - две кратки прози

  • Сподели:
"Думите" и "Савана" - две кратки прози

Две кратки, усмихнати прози от Виолета Бончева

ДУМИТЕ

Любо Златев не беше лош човек – дори напротив, но прекаляваше с водката, превърташе една и съща плоча. Фиксираше през стъклената чаша усмихнатото лице на жена си - Татянчето, и започваше да й се обяснява в любов.

Встъплението тръгваше от първата им среща, а изложението се състоеше в това да напомни колко грижовен е бил през годините, как я е научил да готви телешки гювеч със сини сливи, да прави туршия от бамя и да реже на ромбове баклавата…

Намекваше, че я е научил и на други, важни неща, а накрая винаги казваше следната банална фраза, при това с щедра усмивка:

- Ако, недай Бог, разбера, че ми изневеряваш – ще ти счупя главата…

Жената се обливаше в червенина и изпълнена с неудобство му отговаряше с утешителен глас, по един и същи начин:

- Не се притеснявай, няма такава опасност…

Една привечер Любо се прибра след мач късно, прижълтял и бинтован. Татянчето рипна, шокирана от гледката:

- Какво се е случило?! – подскочи.

- Ами, без да разбера съм се озовал в едно меле между запалянковци – виж – с жални очи и разтреперен глас рече той, сочейки челото си – счупиха ми главата…

************

САВАНА

Невероятно, но факт , мислеше си Венчето, наблюдавайки вежливите жестове на Роско, който очевидно се беше променил. "Свободолюбивият" му нрав беше отстъпил място на грижите на близък и любим човек, обзет от желанието да докаже, че вече нито една жена на света не го интересува повече от неговата.

Беше сигурна, че ежеседмичните пътувания от общо четиристотин километра в двете посоки, от града, в който той работеше, беше едно от доказателствата. Почти винаги пристигаше сутрин и двамата излизаха на кафе в "Савана", за да ознаменуват срещата и да се пошляят после безцелно по търговската улица.

Клепачите й тежаха, защото за пореден път будува, допускайки, че той може да се прибере с колата около полунощ, но както обикновено – той пристигна към осем сутринта с влака. Бил сънлив, цяла вечер не бил мигнал, но кафето щяло да ги ободри и така щели да удължат времето, през което са заедно, по-щастливи от всякога, загърбили всякаква ревност и съмнения за нови изневери…

От терасата на лятната градина на "Савана" идваше приятен хлад, а спуснатите щори усилваха това усещане. Сънливостта на Венчето се усили още повече, когато при тях седна познат на Росен, който имаше лице на човек, който се бори с махмурлук и монотонно започна да разказва за някакъв ремонт.

Гласът на салонната управителка я извади от унеса:

- Харесва ли ви промяната в интериора? – любезно се усмихна, разпознавайки ги като отдавнашни клиенти на заведението, с които от време на време разменяха по някоя любезна дума.

Венчето свали слънчевите си очила и се огледа.

- Изобщо не забелязах, че има промяна, моля за извинение… - вдигна смутено раменете си тя.

- Виж ти, вярно, че има промяна – учуди се Росен, оглеждайки се – и аз нищо не забелязах

Управителката се усмихна някак неопределено, а приятелят с разказа за ремонта рече:

- Росене, ти ме уби… до сутринта беше на тази същата маса с госпожата и нищо да не забележиш!