Ефектът на дъгата
- Сънувах едно момиче. Момичето-мечта! Беше всичко онова, което може като че ли да те споходи само в съня. Мечтаеше с моите очи, стремеше се да се цели толкова високо, че собствените ми мечти оставаха под облаците на нейните. Усмихваше се толкова нежно, че всеки път като я погледнех, не виждах света около себе си и забравях да напомня на сърцето си, че трябва да тупти... А после я оставих да си отиде, защото не повярвах, че е истинска и е до мен!
По-скоро подпираше бюрото, леко облегната на мишката, отколкото да върши някаква работа, пък била тя важна или не. Така минаваха дните, когато изпълнеше дневните си задачи по-рано. Отегчаваше се до безкрай, а и трябваше да стои кротко и тихо, както се казва "да симулира работен процес". Не виждаше защо да не си тръгне по-рано, след като беше направила дневната норма по-бързо от останалите. Часовете трябваше да се спазват.
Насълзените й от взиране в монитора очи пробягнаха вяло и апатично през стаята. Чуваше само собствените си мисли, изолирайки бъбривите разговори на колегите, шума на колите и радиото. Струваше й се, че главата й понякога ще се пръсне от напрежение, понякога от безразличие. Отвори сайт за търсене на работа за пореден път. Прегледа обявите и си набеляза няколко, към които да се насочи. Искаше й се да рисува, да твори, да се вдъхновява. Вместо това, обработваше документи, следеше цифри и се самозалъгваше, че работата й доставя удоволствие за момента. Удовлетворяваща, за момента, но вдъхновяваща ни най-малко.
От време на време поглеждаше през прозореца на седмия етаж и търсеше птиците. Наслаждаваше им се за няколко секунди, а после отново забиваше поглед в черно-белите листа. Беше си измайсторила кутия за кламери от тиксо, ластици и листа. Бюрото й беше нашарено с цветни картинки, листчета и настроение. Искаше й се като седне сутрин на стола да се чувства по-комфортно, по-уютно, като у дома. Рисунки, цветни самозалепващи бележки с послания и усмивки от колеги я караха да трепне леко всеки път, щом ги погледне.
През зимата се чувстваше комфортно, но сега, когато топлите слънчеви лъчи галеха разлистващите се дървета, сърцето й се стягаше. Усещаше болка и задушаване в гърдите. Не можеше и не искаше да понася насилственото стоене между четирите стени на офиса.
На излизане от работа, отпусната и вяла, леко прегърбена, тръгна към вкъщи. Пропусна да се огледа на една единствена малка квартална уличка. Тази недопустима грешка промени живота й завинаги. Щеше да я блъсне кола. Чу се свистене на спирачки, търкане на гуми в асфалта и силен клаксон. Прозорецът на стария Опел се отвори, а отвътре сърдит чичко, гладко обръснат и с прошарена коса я напсува гръмко. Лицето му беше изкривено и почервеняло. Тя се стресна, бързо се качи на тротоара. Огледа се. На три крачки от нея й се усмихваше момиче.
- Май, не ти се струва много смислено да живееш днес, а?
- По-скоро смятам, че утре ще е по-добре. – отвърна тя с лека усмивка.
- Е, дотогава дай да видим какво още можем да направим днес. Като гледам нямаш бърза работа. Хората, които бързат си личат отдалече.
- Май нямам. – замисли се тя. Не знаеше защо отговаря на непознатата. – А ти защо питаш?
- За да съм сигурна, че няма да ми откажеш. Хайде!
Тръгнаха по "Генерал Колев" към църквата "Света Петка". От там завиха надясно и се отправиха към Общината. Скоро тя осъзна, че щяха да отидат в Морската градина. Май нямаше нищо против. Не изпитваше притеснение или страх. Все пак вървеше с непознато момиче, при това в града и сред хората. Не я плашеше или притесняваше, може би дори й изглеждаше някак позната и близка, като от отдавна забравен сън. Говореха за времето, за трафика, за работата.
- Та така да се направи, трябва или иначе, без значение е след като задължително ще ти увеличат таргета, за да не можеш да вземаш бонуса си. В крайна сметка дори на чуждите работодатели не им се иска да плащат повече, отколкото българските. Ох, раздвижих се и се задъхах.
- Да седнем на онази пейка! Имаш ли огънче? – момичето извади кутия къс червен "Дънхил". – Винаги забравям в кое сако или яке ги оставям и така често нямам.
- Имам под ръка, винаги. Преди и аз го правех това, но после започнах да си нося запалките в джоба на дънките, заедно с телефоните. Така винаги знам, че имам. – усмихна се. – Напомняш ми много на мен самата, а същевременно сякаш сме напълно различни.
- Как бих могла? Аз правя всичко това, за което ти мечтаеш, докато правиш това, което не искаш. Но ще ти разкрия една тайна, някога много отдавна или поне така ми изглежда днес и аз бях като теб. Следвах общоприетата пътека на онова дясноръко общество, което те бута да влезеш по-навътре в автобуса, задушава те с навалицата си от сиви хора с навъсени лица, вместо да ти каже: "Слез на следващата спирка и повърви пеша, денят е чудесен!"
Та тогава, в онова време, сънувах каква искам да бъда. Все едно да стоиш на ръба на пропаст или на парапета на висока сграда и нали знаеш онова притеглящото чувство, което те дърпа. Така стоях в съня си, хем леко се страхувах, хем исках да се отпусна напред и да видя какво ще се случи. Скочих, разбира се, че скочих! И потънах в нещо като течност, хем гъста, хем цветна. Навсякъде около мен, всички цветове на дъгата! Опитах се да плувам, размахах ръце и вложих цялата си енергия да се задържа на повърхността. А когато намерих бряг? Тогава погледнах надолу и видях града, квартала, квартирата си под наем и мансардата, която гледаше с отворен прозорец към мен. Чак тогава осъзнах, че бях стигнала върха на дъгата.
Бях се извисила над тяхното общество, гледах ги отгоре, а над мен блестеше слънце! Когато се събудих, влязох в първата книжарница и си накупих толкова много материали – терпентин, бои, платна и четки, че близо седмица си мазах филийки с кисело мляко, за да не припадна по улиците. А днес, днес е с главно Д, защото ... Всъщност, можеш да дойдеш и да се убедиш сама защо. Довечера в 19:30 откривам първата си самостоятелна изложба във Варна. Преди три години открих първата в Милано, преди две и половина в Краков, преди две в Лисабон, а днес е ред на Варна. Чувала съм, че ако спечеля публиката тук, ще мога да покоря света.
- Не е лъжа. – засмя се тя. – Ще дойда, за да видя!
- Ела и се събуди!
- Събуди! Събудиииии! Ехо, ставай! Ще закъснееш за работа, мила! – момчето я погледна с малко укорителен поглед, а после я целуна. – Каквото и да решиш за работата, аз ще съм до теб! Пари се печелят и губят, ти реши дали да работиш в офис или да продължиш да рисуваш! Аз днес ще кача всичко в онзи международен сайт, за който говорихме и ще стискам палци някой филантроп да открие непринудената усмивка, която толкова обичам.
Някъде вътре в себе си тя вече знаеше ...
