ФЕЙСБУК-HISTORY
Външността му, на ранния Чък Норис, излъчваше сила, много симпатичност и леко високомерие. Четях изложенията му с повишено любопитство, защото те отразяваха неговите слабости, вълнения и философията, която споделяше. Не бях се задълбочавала никога върху съжденията на избрания известния мъдрец и мистик Мин Ли, но след като "погълнах" доста от тях, открих, че не рядко се натъквам на противоречия - един определено странен начин да убедиш "всеядния" читател в правотата на твоите схващания за живота... Предпазливо коментирах, исках да „чуя” отзива по въпроса от Чък, с когото обитавахме едно и също пространство по няколко пъти на ден и това се случваше, макар и рядко. Усещах зад всяко послание за спокойствие – напрегнатост. Ограничих се само да чета и слушам, още повече, че се случи два или три пъти, в процеса на най обикновен диалог със случайни и не случайни участници в него, да не намеря подкрепа, а точно обратно… Питах се, къде му стяга шапката на този човек и с какво предизвиквам неговата агресия, но не би… Не се досетих за никаква конкретна причина…
В края на краищата, изневиделица се появи една чувствена „долче канцоне” , която вероятно ще победи времето... и изведнъж нещата започнаха да изглеждат по различен начин, получи се някаква атмосфера. Тя беше най-романтичната на света, убедена съм, украсена с екзотични цветя, пламенни стихове, вълшебна музика и продължи дълго, по-дълго от една такава, инициирана в живия живот и при това изглеждаше ненаситна…
После, от виртуалните небеса, тържествено слезе друга една муза - красива и млада – самата Венера Милоска. И тогава Чък се качи на коня, и препусна след нея. Галопираха по всяко време на денонощието заедно Бях изумена, чувствах се като изкормена мида, чийто блестящ седефен плащ оставаше невидим за очите на морето… Накрая, когато прочетох заглавието на един психологически анализ - „Можеш да имаш всичко повече от нея, но не си Тя”, когато всичките ми фантазии се взривиха, просто го изтрих отвсякъде. И с риск да изглежда нереално – почти успях. Реших, че тази внезапна история ще продължи в някой друг живот.
Измина половин година. Беше по Коледа, когато Чък Норис отново се появи. Сантиментална влага нахлу в очите ми, спомних си какво ли не – беше незабравим онзи миг, макар и изпълнен с драма. И отново препуснахме в галоп по виртуалните улици на безвремието. Понякога неочаквано се срещахме след полунощ и тогава всеки подхвърляше своята алена роза към другия и времето течеше лудо и дъхаво… Докато след около година не дойде ред и на една синеока Лиза, с умно чело и прибрана на тила светла коса, а след нея и на изрусената до бяло Камелия, чиито снимки се появяваха от време, като на някой билборд. Когато и двете потънаха дълбоко от погледа ми, изгря месечината на актрисата Олга и пленителният профил на дългокосата Радослава… Тяхното участие в неговия лайф на живо, бяха кратки или може би отложени за по-добрите времена, не знам. Имаше си патентован номер смелият Чък Норис, а той беше да създава виртуални общества за всяка новоизгряла звезда и по този начин да има пряка възможност за многостранни изяви, програмирани за вниманието й.
Докато следях всички тези чудесии, приятелката ми, дизайнерката Савина, окончателно срази Чък и той, като всеки съвременен сваляч, който иска да покаже качества, падна на колене пред нея, разсъблече се, разтвори албума си със снимки от своето най-красиво минало, от които лъхаше на еротика и решителност… Сигурно не е устояла, приела е да се качи на неговия кон, за да оцени ездата му. В лудостта си Той я обгради с нестихващи аплаузи.. А аз, участвайки с очи в този спектакъл, най-после повярвах, че наистина животът е една голяма и продължителна трагикомедия… Но не за всички… и не винаги, все пак.
