Как лекуват депресията в Япония
От HighViewArt
"Доста отдавна, в Япония, изпаднах в страшна депресия, престанах да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех цял ден да седя по пижама, да не се мия по 2 и 3 дни. Дори зъбите си не миех. А след това, дори не ми се живееше.
Научавайки за това, една моя японска приятелка ме заведе в една клиника. И каза, че имат една интересна процедура, след която се променя живота, все едно си се родил отново. Дойде да ме вземе и тръгнах, както си бях по пижама и по чехли.
Отидох в центъра в този вид. В Япония въобще не обръщат внимание. Ако щеш, гола ходи. Не им пука. Всеки е зает със своите мисли. Нямат навика да се интересуват от хората в транспорта или на улицата. Дотолкова са свободни хора.
Стигнахме, попълних бланка. Влизам, в средата на стаята, ковчег. Лекарят зададе няколко въпроса и ми дадоха дрехи за погребение, преоблякох се, изкомандваха да лягам, за да усетя какво усещат умрелите, а когато поискам да изляза, да натисна бутона и ще ми отворят.
Легнах. Вътре имаше странна миризма, но бяха напръскали с освежител. Мек атлас. Ярък цвят. Бисер по края. Лежа и разглеждам ковчега. Вътре се чуваше погребална музика. Виждаше се слаба светлина през процепите.
Усещам, като че ли ме изнасят и товарят в кола. Започвам да натискам бутона. Той се разпадна. Започнах да се възмущавам, да крещя, че не съм платила за това. И изобщо, да не са изперкали? Пътуваме 10 минути. Започвам малко да се задъхвам. След това чувам командата „сваляме". И ме спускат с въже в земята.
И започвам да чувам как буците топуркат по капака на ковчега. И гласовете стават приглушени. Започвам истерично да крещя с цяло гърло. Да псувам по руски. Мамицата ви. В главата ми милион мисли. Явно съм попаднала на сектанти. И те ме убиват. Ненавиждащи чужденците. И най-вероятно, японската ми приятелка е съучастничка. Ще я убия, кучката. Наистина ме зариват. Започнах още повече да пищя, като свиня в касапница, да ритам с крака.
А най-страшното, започнах да се задъхвам. Ридаех и сополите ми течаха по бузите, по ушите. От истерия и страх се изпуснах. Поради теснотията, не можех дори лицето си да избърша. Лежах като дърво. Ръцете по кантовете. В тесния ковчег. Вонеше на урина. Мислех си: „Господи, не искам да умирам".
Там беше ужасно тясно. Душно. И нямаше въздух за дишане. Започна да ми се вие свят. Имах усещането, че започвам да изстивам. Нали оплесках целия ковчег и лежах в урината си. „Земята е студена", си помислих. Ридах 20 минути. И вече губех съзнание. Състоянието ми бе ужасно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може да се е пробудил в гроба и да е умирал като мен.
Пред очите ми изплуваха минали картинки. Как родих и държах дъщеря си в ръце. Първите ѝ крачки. Плитките, които заплитах всеки ден. О, боже, съвсем бях забравила за дъщеря си. Поради депресията.
Сетих се, че престанах да се обаждам на мама. Помислих, „живота е толкова прекрасен, чудесен". А аз тук, умирам в ковчега. И ме убиват любимите ми японци, които толкова боготворях. Ех, японци. Ех, кучета. И изведнъж се отваря капака. Гледам, все още съм в същата стая. А погребението е компютърна симулация.
Плаках още 10 минути. Едва се успокоих. Псувах ги.
А приятелката ми се кикоти. Дадоха ми видеозапис с моята „смърт". В ковчега имало камери и всичко записали.
След тази процедура отслабнах, разхубавих се. Заобичах живота и повече през ум не ми минава, че не искам да живея. И депресия нямам вече. Повече не искам там. Искам тук и сега. Точно така! И вие ще заобичате живота."
От Алфия Ханмурзина
Превод: Йосиф Йоргов
