Кукловодът винаги е далеч, независимо колко близо сте го допуснали

12 януари 2022

Кукла (Нарцисизъм)

Има една особено ужасяваща гледка, а именно гледката на бездушна кукла, която внезапно отваря очи. Този страх вероятно се дължи на общото възприятие, че душата наднича през очите. Разбирате ли, у човек ненадейно се появява уплаха веднъж щом осъзнае, че ''нещо", което той досега е смятал за бездушно и покорно, изведнъж се сдобива с душевност и се изпълва със съпротива. Очите на куклата, които във всеки друг момент биха била празно втренчени, сега неочаквано са намерили предмет на наблюдение и обожание. Вас!

А, ако наместо туптящо сърце в гръдта ѝ намерите само празна кухина - как да повярва тя, че вие имате сърце, че вие сте човек ? Тя не бе човек, тя все пак бе само кукла и затова потърси кукловод. Преди да се научи да държи очите си отворени, за да раздвижи своето телце и за да затанцуват всички нейни крайници, на нея ѝ бе необходим кукловод! За да живее, тя непременно трябваше първо да оживее във въображението на друг, да стане продължение на неговата ръка.

- Ела да поиграеш с мен, казва тя, дай ми живот!

- Тя сама поиска, казва кукловодът – да поиграем!

Уродливостта, по своята особеност и отличимост, притежава своя необикновен чар. Бавно кукловодът започва да нанизва нейните конци по своите обиграни пръсти. Всеки конец като израз на различно желание или страх.

- Ела да поиграем, дай ми живот, не си отивай! – казва куклата.

Клепачите ѝ пак сънено се затварят. Те падат като малки гилотини и ах, колко странно - отрязват езика ѝ. Несъмнено съществуваща някаква особена връзка между очите и езика. Как може да се говори за нещо, което не виждаме ? Или пък, ще спрем ли да виждаме нещо, за което никога не се говори?

- Хайде сега, ти ще танцуваш, а аз ще се наслаждавам на твоя танц, защото той е мой. Аз го създадох, аз те накарах да танцуваш, сега ти трябва да си ми благодарна - казва кукловодът. Аз ти показах свобода, аз те научих да се движиш, аз знам от какво имаш нужда - продължава той. За мен ти си важна, аз ти давам живот, ти непременно си моя. Не, ти не си моя, ти си мен. Кажи, не ти ли е наистина хубаво да споделяме този момент? Ще играем вечно, ще бъдеш вечно моя, ще бъда вечно тук! - говори нежно той на малката кукла.

Телцето ѝ бурно се мята наляво и на дясно, а краката ѝ подобни на заострени моливи изписват красиви фигури във въздуха. Сега всички я гледат, тя най-сетне е жива. Живее в погледа на друг. Прави грациозен поклон, публиката аплодира, край на представлението! Но видяха ли те ръката на кукловода, видяха ли колко бързо се движеха неговите пръсти и как я принуждаваха да се извива в болезнено неестествени пози? Не, очарованието на танца и ритмичността на движенията замъглиха погледите им. Пък и тя сама си поиска! Знаете ли, танца не предполага равноправие, винаги един води, а друг се подчинява, но той все пак е красив, защото в това подчинение няма принуда, а доброволно отдаване на доверие. Злокобният танц от друга страна може да се води само между кукловод и неговата кукла. Причината е съвсем проста : един танцува, а друг налага ритъма. Липсва съчетание на стъпки, допира от погалването, усещането за единство. Кукловодът винаги е далеч, независимо колко близо сте го допуснали. Той дори в известен смисъл не съществува. Кукловодът е просто представа, огледално изображение на вашето желание.

- Огледай се в мен, ще видиш само себе си и мечтите си, казва той. Виждаш ли, че ние не сме толкова различни? - убеждава, настоява.

Куклата рязко отваря очи! И какво мислите, че вижда тя? ... Спокойният ѝ вече поглед вижда само неговия страх. Конците се разнищват малко по малко, изпокъсаните им косъмчетата щръкват във всички посоки. Не е достатъчно, искам да танцувам, казва тя. Взема ножицата. Непохватно хваща дръжката. Още малко и двата метални бръснача ще се съединят. Забравила да ходи, тя ще се срути на хладната земя. Няма значение! Ще изпълзя, ще избягам, повтаря си тя. Ще провлачвам атрофиралите си крака един пред друг, ще провирам нокти в земята, надявайки се тя или да чуе молитвите ми или да ме вземе в прегръдките си. Вече далеч, тя полежа върху пръстта, немарлива, несуетна. След време се изправи. Стъпваше с цяло стъпало, а шума от хода ѝ отекваше в земята. Казваше ѝ – тук съм, все още стъпвам. Сега само понякога поглеждаше към небето, но вече знаейки, че то не ѝ принадлежи.

Изщракването на ножицата беше последното нещо, което той чу !

Автор: Десислава Николова

Може да разгледате страницата на Десислава във Facebook: Философски трохи.