Мъдростта се ражда от самия живот
Единственият път е пътят на сърцето.
Тези красиви и безспорно верни думи могат да си останат куха фраза, ако не са изстрадани. Докато сам не извървиш пътя на прозрението, чуждата мъдрост няма особено значение. В нашумелия роман "Избирам теб, ЛЮБОВ" на Алеона де Кама мъдростта се ражда от самия живот.
Млада българка напредва стремглаво в кариерата, втурва се в рискове и печели битки с лекота. Но в личния си живот е скована от страхове.
Сюжетът завладява с обратите си и романът се чете "на един дъх". А между житейските ситуации израства и духът на Меган - героинята, в която хиляди читателки разпознаха себе си.
Ето и кратък откъс от "Избирам теб, ЛЮБОВ" на Алеона де Кама:
"...Животът е интересен микс от убеждения, стремежи, страхове и очаквания. В каква посока ще поеме, зависи от това кое ще позволим да надделее - стремежите или страховете, мечтите или неувереността, вярата или липсата на опора.
Животът е борба. Животът е низ от красиво и грозно, от усмивка и болка, от любов и страхове, от горе и долу. А всъщност всичко е едно. Всичко е едно цяло с различни оттенъци. И единственият, който търси това разграничаване, е нашето его.
В един момент започнах да усещам накъде отиват нещата, но не исках да спира. Отказах категорично. Отхвърлих всички предупреждения, които изпращаше съзнанието ми и се оставих на течението. Оставих се просто да бъда повлечена в окото на бурята. Да бъда потопена от емоции, от усещания. Изолирах напълно всички съмнения и всички терзания за редно или не. Изолирах всички страхове.
Само като се замисля колко много въпросителни имаше в главата ми. Милиони. Какво да направя? Дали да го направя въобще? Коя маска да сложа? Да сложа ли въобще? Готова ли съм да се открия? Напълно? Готова ли съм да поема риска да бъда наранена, да бъда отхвърлена?
Интересно защо никога не си задаваме въпроса готова ли съм да бъда щастлива? Да бъда обичана? Да бъда подкрепяна? Готова ли съм да се насладя стопроцентово на удоволствието, което заслужавам?
Готова ли съм да обичам и да допусна близо до себе си?
Толкова често се оставяме на разума да води живота ни, да определя поведението ни, реакциите ни. А всъщност най-естественото нещо, което можем да направим за себе си, е да почувстваме. Да усетим със сърцето и душата, не с ума, коя е най-правилната крачка.
Знам с какво го привлякох. Отвсякъде излъчвам секс. Винаги съм го знаела. Така действам на мъжете дори когато не искам. Голяма част от съзнателния ми живот се стремях да прикривам цялата сексуалност, която излъчвах с всяка клетка на тялото си. С устните, с движенията, с начина, по който защитавах тезата си, с очите. Най-вече с очите. Но също и с аромата. Енергията ми е сексуална. Първична и женствена.
Много мъже съм имала в живота си и с всичките се чувствах по еднакъв начин. Оставях ги на една ръка разстояние. Доста от връзките ми приключваха още преди да имаме сексуални отношения. Бързо се ориентирах в ситуацията и много бързо губех интерес. Най-често целенасочено преминавах направо към секса и ако той ме удовлетворяваше, оставахме там.
За много хора това е последната фаза. Та нали именно тогава човек се открива най-много. Та нали именно тогава близостта е най-голяма. Не знам кога точно се превърнах в онзи тип жени, които взимат с пълни шепи от мъжа всичко, от което имат нужда, без да се поинтересуват и за миг от неговото удовлетворение.
Да, сексът за мен беше станал пълното взимане. Задържах се с мъже, които можеха да ми доставят именно това удоволствие. И най-много ми харесваха именно мъжете, на които това също им беше достатъчно. Не преминавахме границата, зад която нещо друго имаше значение. Не се интересувахме особено един от друг, от чувствата, от мечтите, от болките си. Всичко беше първично.
Да, за много от хората сексът е последната фаза и знам, че някои дори и в дългогодишните си връзки не достигат до това ниво на удоволствие, в което няма никакви задръжки и ограничения. Но за мен сексът е, може би, най-естественото нещо.
Не винаги е било така.
Истината е, че в тийнейджърските ми години и там бях неуверена и срамежлива. Но в един момент привлякох онзи мъж, който разчупи стереотипите ми за секса и за удоволствието от него както за мъжа, така и за жената. Разбира се, това беше поредната връзка, която беше пълно отражение на проблема ми с истинската, пълноценна близост с другия – беше освобождаваща, окриляваща в сексуално отношение, но без да преминава в нещо по-различно. Беше от онези връзки, в които и двамата искахме да даваме всичко един на друг, но същевременно всеки от нас беше толкова наранен и носеше толкова много багаж със себе си, че единственият начин, по който виждахме как това да стане, беше чрез секс. И да, сексът беше прекрасен, съвършен, феноменален.
Всичко останало, разбира се, следваше естественото продължение на нежеланието да се изправим всеки срещу себе си. Бягахме, криехме се, търсехме спасение в секса. Това не водеше до никъде. Не спирахме да се нараняваме. След това със секса се намирахме. После отново се наранявахме, само и само да се спасим един друг отново със секса.
Този човек разчупи всичко в мен. Той отключи цялата ми сексуалност. Дори и в ежедневното ми поведение. Преди това тя беше прикрита. След тази връзка осъзнах цялата сила на жената чрез секса.
Тогава започнах да я използвам навсякъде. На опашката, когато бързах, в работата си, за да придвижа напред някой проект, понякога просто така, за спорта, и много, много често – да манипулирам мъжете, за да получа това, което съм решила. Толкова ме беше страх да заявя открито какво искам, да помоля за него, че много по-лесно ми беше да го получа чрез най-древния инструмент в ръцете на жената – сексуалността.
В един момент осъзнах цялата тежест на това знание. И че всичките ми връзки последните няколко години бяха много сексуални, но дотам. Близостта с човека насреща се изчерпваше със секса. Това беше идеално за мен. Имах дори връзки, при които не излизах с мъжа на вечеря. Ние се уговаряхме директно и само за секс. Рядко, но се случваше в един момент човекът насреща да поиска нещо повече. И точно тогава аз побягвах като ранено зверче.
Именно в един от тези моменти си дадох сметка, че мога и много повече. Именно в един от тези моменти разбрах, че заслужавам и много повече.
Да, бягах целенасочено от близки отношения, защото така се предпазвах. Да, допускайки някого близко до себе си, рискувах себе си. Рискувах всичко, рискувах да боли, рискувах да бъда отхвърлена, рискувах да бъда наранена по най-жестокия начин. Но някак с цялото си сърце усещах, че беше време да се сблъскам с непознатото.
Просто знаех, че е време да изляза от изкуствената среда, която си бях създала, и да погледна живота в очите. А каквото има да става, да става.
И ето, вече колко прекрасни месеца живеех сякаш пълноценно. От момента, в който взех решението, че аз съм една млада, красива и умна жена и заслужавам всичко хубаво на този свят. От момента, в който прекратих тогавашната чисто сексуална връзка в името на бъдещата, плашеща ме без дори да съществува, но в същото време привлекателна, пълноценна връзка, в която ще си дам правото на близост."