Марксистката алтернатива
От HighViewArt
Марксизмът разпалва идеологизираната мъжка агресивност, класовата завист и ненавист, сциентисткия култ към науката и прогреса, нетърпимост към традицията и религията. Успелият комунизъм нито възкреси социалното равенство на комуната, нито пък еманципира окончателно жените, а вместо това предложи едно кастово общество на привилегировани и един маскулинизиран унисекс. Инфантилизирането и разглезването на мъжете, твърде отзивчиви към ръководни конюнктурни постове, и експлоатацията на жените, от които се очакваше да бъдат едновременно труженички (по възможност ударнички), общественички (по възможност активистки), майки (по възможност многодетни) и съпруги (по възможност любящи) и това в условията на постоянен дефицит на стоки от първа необходимост, евфемистично се провъзгласяваше като „окончателно равноправие на половете” (Воденичаров 1997).
Силната десексуализирана труженичка напомня феномена на „мъжката жена”, познат от балканския патриархат – заклетата девица, която обричайки се на девственост, получава равен достъп до мъжки общности и предимства – да носи оръжие, да язди кон, да пие, пуши и псува, да хайдутства из горите или да упражнява тежки професии (Kazer 2001). Очевидно е, че еманципацията на жените в различните патриархати е по-лесно да се осъществи като маскулинизация, отколкото като утвърждаване в обществото на женски ценности и език.
На постиженията на българските женски сдружения от началото на века до 1940-те – движения за избирателни и професионални права, за закрила на майчинството и детството, инвалидите, бежанците, старците и стариците, пасифистки движения срещу изстъпленията на национализма и политическата партизанщина - комунистическата държава възприе една представително-ритуална държавна политика към жените. Ако управляващата номенклатура беше почти изцяло мъжка, за жените се учредиха разнообразни женски, културни, младежки и пасифистки организации, в които да се изявяват. Спазваха се и определени квоти на политическо представителство, като че ли в Народното събрание не само полът, но и присъствието имаше значение, след като всички решения се вземаха с единодушие.
След унгарските и чешките събития комунистическите партии смениха традиционната си сексофобична политика с политиката „По-добре младите да се борят за свободна любов, отколкото за свободен живот”. Ако на Запад сексуалната революция се свързваше не само със сексуалния промискуитет, но и с антирасистки и пасифистки цели, сексуалната революция на Изток беше сама по себе си цел. Още в комунистическа България се появи полуофициалната туристическа проституция, която започна да попълва националния валутен резерв и доносите за гостуващите чужденци. Появи се нова женска идентичност – израз на духовно отчаяние и поражение – тази на проститутката:
„Загубихме вяра във всичко – в старомодната религия, в капиталистическия ред, в социализма, в комунизма. Всичко се оказа лъжа. Бог не ми помогна, когато един руски войник ме изнасили в избата и взе пръстенчето, което родителите ми бяха дали за първото причастие, бях 13 годишна. Така нареченият „Свободен свят” не повдигна дори пръст да ни помогне през 1956, когато малко повече единство и твърдост можеха да ни освободят. Комунистическите лъжи ги предъвкваме всеки ден. Какво ни остана? Това, което мога да докосна и вкуся, да изпия и изям, и удоволствието, което моето тяло може да достави някому и удоволствието, което някой мъж може да ми достави. И това май стига.” (Интервю с проститутка, Унгария, 1966, Воденичаров, 2002, 111).
Ив. Дичев (Дичев 2011) в статията си „Поп социализъм – поп култура” разглежда приемствеността между ниската „народна” култура при социализма и чалга културата на прехода. Комуната не се състоя, но вулгарният марксистко-ленински материализъм победи и подготви „другарите” за насладите на консуматорското общество. Преходът осъществи консумативни копнежи, подклаждани от десетилетия постоянен дефицит на стоки и услуги. Чалгата възпя жадуваните леки коли, за които се чакаше с години (”Бял Мерцедес ме преследва в живота”, „Едно Ферари с цвят червен”, „Сто мерцедеса” и др.), свободната комуникация на мобифоните, които заличиха спомените от чакането с часове в пощенските салони за междуселищни разговори, всенародния достъп до валутата от заветните корекоми. Новите герои на поп културата – проститутката и борецът - обаче никак не са нови – проститутката излезе от идеологическата полусянка, окончателно се освободи от стигмата и се превърна дори в идеал на успешна, еманципирана жена:
Не, не искам рози, дай ми ги в пари.
Ще ти дам целувка, но не се глези
и любовни думи ти не ми шепти.
Най-обичам мили, шепот на пари (...)
Давай ми валута, истински пари
С долари и марки любовта върви.
Песен на Б. Дангова (по Дичев 2011).
Борците от спортните интернати отдавна се раздвояваха между шампионския тепих и политическите поръчки и след промените се преобразиха в „бизнесмени”, оглавили туристическия и свързания с него сенчест нарко бизнес, проституция, хазарт. Мутрата- борец и чалга-проститутката се превърнаха в новите герои на жълтите медии, обект на всенароден възторг, завист и омраза. Доколкото те идваха от частната сфера и се внушаваше, че са направили парите си в условията на „див капитализъм” (а не на режисирано разграбване и изпиране на пари) – те станаха новите емблематични фигури на успешна капиталистическа мъжественост и женственост.
Фокусирането на медиите върху борците-мутри, върху техния луксозен и екцесивен живот, върху техните авантюри с чалга певици и топ моделки, върху техните престъпления имаше идеологическата задача да прикрие главните герои на прехода, облагодетелствани най-много от него – номенклатурните мъже с костюми, кожени куфарчета и блестящ английски език. Ева Крайски описва подобна стратегия на изместване на публичния интерес и на Запад - акцентуване върху дивата, фундаменталистична, тъмна и заплашителна ислямска мъжественост, за сметка на прикриването на много по-властна мъжественост - тази на мъжете с глобална военна, политическа и икономическа власт (Крайски 2004).
Автор: Петър Воденичаров
Сп. "Балканистичен форум", кн.3, 2011.
Следва продължение.
