Мехур от въздух
Нося се из ширините, там горе. Свободен съм и ми е леко. Страшно много обичам да играя онази игра, в която се състезаваме всички мехури кой ще отиде долу до черната земя и ще се върне горе първи – подобно на пинг-понг топчета.
Ще ви издам моята тактика, с която винаги печеля (не се притеснявам, че ще ми я откраднете, защото знам, че вие хората не бихте намерили желание да пилеете времето СИ в несъстоятелни неща като игри. И винаги имате особено усещане за притежание на времето - вашето, собствено…) Та, тайната е да усвоиш контрол над тялото си – след това всичко е лесно. Преди състезание обичам да си представям как протича то и така мога да си измисля план за действие.
И така, вече сме на старта. Виждам светкавица, чувам гръм и потеглям с рязка скорост надолу. Стегнал съм се целият, въздушната ми вътрешност сега е по-твърда от метал и усещам как всичко около мен трепти и ме зарежда. Знам, че не ме разбирате, малко от вас са изпадали в такова състояние на пълно уединение на тялото и цялото съществуване…
Вече съм малко над някакъв град. Синьо-бялата феерия остава над мен и палитрата рязко се сменя с черно-бяла. Става хладно, това е най-трудният етап. Тежки, сиви, летящи конци се опитват да ме пробият, да се просмучат вътре в мен и да ме задушат. Стягам се още по-силно. Малко остава и потеглям в обратна посока – нагоре, само трябва да докосна земята. Странно студено е този път. Остри шипове също се мъчат да ме барикадират. Става ми още по-трудно.
Попадам в някаква клопка. Навсякъде около мен има хора. Много хора. Пречат ми да достигна земята и да излетя… Махайте се. Защо сте толкова много и толкова… заедно. Какво правите?
Тогава ми хрумва идея. Докосвам се до тялото на някаква жена и се плъзвам надолу по него. Тя стъпва по земята, така се докосвам до асфалта и със свръх отсечено движение се изстрелвам мигновено (като вашите ракети) нагоре, бързайки да напусна този студен и задушаващ свят.
Когато се качих при другите мехури разбрах, че двама от новаците, с които играх, не са издържали и са се пукнали някъде в града. Стана ми тъжно за тях. Изведнъж усетих как гъст слой ярост ме облива целият. Вече ненавиждах вашия свят, хора. Убивате и унищожавате без дори да забелязвате. Мачкате и сплесквате с чиста съвест.
Вперили сте погледи единствено във вашата цел и всичко, което се случва около вас, всичко, което ви погъделичква (да, това бях аз, минавайки по тялото ви), всичко, което ви плиска отгоре – май го наричате дъжд (това са сълзите ни), всичко, което преминава покрай вас… всичко това са дребни неща за вас. Рядко чувствате с клетките на тялото си, рядко преливате от радост, възторг. А е толкова грешно да не го правите…
Оттогава насам тази игра я промених. Онзи ден забелязах нещо, което ме накара да се замисля. Беше ми трудно да премина през вас, защото бяхте много и бяхте заедно. Това е урок за мен. Играта вече я играем всички заедно. Заставаме на старта - всички мехури, долепяме се един до друг, чувстваме се един-друг, ставаме едно цяло и оттам вече е познато.
Светкавицата, гърмът и острият полет надолу… И нищо вече не може да бъде пречка за нас. Разбрах, че на земята са кръстили нашата игра "вятър". Резкият въздушен полет надолу и още по-рязкото излитане нагоре. Вятър.
Един мехур от въздух. Два пукнати мехура. Много мехури заедно. Вятър. Това сме ние.