Монолог за сън
Как успяват хората, мислеше си тя. Дали за успеха е достатъчно просто да повярваш в себе си? Вярата самозаблуда ли е? Или е стопроцентова гаранция, ако повярваш в самата вяра? Какво си мислиш, докато вярваш? Вярваш ли, докато си мислиш? Мислейки ли вярваш, или вярваш с ударите на сърцето си? Сърцето храм ли е? Вярата храни ли се с кръв? Тя явно не умееше да вярва, нито в себе си, нито в действията си. Нужно е усилие, за да повярваш, нужно е и усилие докато вярваш.
Беше се провалила на няколко игрални полета, на които беше заложила своите остатъчета вяра. Те не бяха много, защото пътят беше дълъг и надеждите, които се раждаха в скъсания й джоб отдавна пораснаха и узряха, прекрачиха границите на младостта и тихичко угасваха във вяра. Сега се чудеше как да си роди нови надежди. Утробата на позитивната й психика бе продупчена от ръждивите неодобрения на инакомислещи хора.
Равносметката се изсмя на обърканите й схеми за бъдещето и не кръстовища я деляха от целта й, а закърпени булеварди, които водеха към средата на безмълвна утихнала пустиня. "Следвам си мечтата само тя крепи ме, когато пред мен има проблем" - но не беше проблем, за да се реши. А мечта ли беше, за да се догони?
Нищо не й пречеше в действителност, за да продължи напред по стария асфалт. Всичко свършва някъде, защото е почнало от другаде. Главно, защото е почнало. А "нищо не е вечно" бе любимата й фраза. Защо пък да не е? Всичко е едно цяло, цялата гърмяща плам на Вселената е едно, всеки камък от Земята, всеки гущер, ако щете, всяко дърво и всеки звезден прах - всичко е вечно, защото е цяло и никой по никакъв начин не би могъл да го наруши. Следователно, това са глупости, човешки неуки преценки.
Човекът, мислеше си тя, е достатъчно сляп, за да не може да опази нищо свое ценно достатъчно дълго. Затуй си казва, че не е вечно - защото няма да е вечно негово. Но човек не знае, че ако вярва в това нещо, то ще бъде негово независимо от всичко - от начин, причини и форма.
В едно обаче тя винаги щеше да вярва. Това нещо не е точно самата вяра, не е й сърцето й. То е в периферията на всичко. Аз вярвам в любовта, тя вярва в любовта. Защото любовта минава през вярата, продължава през кръвта, сгрява се в сърцето и се пръсва във въздуха, чрез всяко едно дихание. Също така тя вярва, че ако правим това, което обичаме и му отделяме достатъчно време, пулсът ни ще се ускорява и ние ще бъдем едни малки диханни любовопръсващи същества, а светът ще бъде вълшебен не само за наивните, а и за чистите и искрени хора.
