На прага на моя свят
От halfangel
Стоя на прага на света – не на друг, на моя свят. На предела на възможностите си. Плъзгам се бавно по ъгъла на бръснача – не на друг, на моя бръснач.
От силното главоболие реалните образи пред погледа ми се размазват, губят се, изчезват. На тяхно място изниква голяма, бясна, почервеняла, кръгла глава. И тя, също като мен, се блъска в стена. Черна, голяма, тухлена.
Изпаднала в безсъзнание, се усмихвам, а главатата не спира да се удря в стената, все така ядосано. Главата от емотиконите в "Скайп", ха-ха. Постепенно се освестявам и стигам някакси до тоалетната. Обливам лицето си със студена вода - прозрачна, прохладна и пречистваща.
Странно, но не се чувствам пречистена – търпях твърде много, чаках твърде дълго, платих твърде скъпо.
Поглеждам в огледалото. Отсреща отражението ми ме гледа и се хили озъбено. Поглеждам го на свой ред и аз. Болката е непоносима, а отгоре на всичкото по средата на челото се мъдри огромен, правоъгълен, червен отпечатък. Мамка му, здраво съм се удряла значи!
Но защо правоъгълен отпечатък? – отново изниква "Скайп" емотикона в съзнанието ми и крещи, побеснял от гняв. Хм, не бях се замисляла над този сложен, естетическо-философски въпрос, не съм и в състояние в момента. Мисля само за стената, болката ме сковава и изцежда и малкото останали свежи сили в организма ми.
С олюляване, крадешком се приближавам към стената и какво откривам, според вас? На голата, прашасала и изровена от стоенето и усилията ми кална земя лежи масивно, добре откъртено парче тухла. А над него – дупка, неголяма и незначителна, но все пак – Нещо, някакъв пробив в системата, бъг в комптютъра на лошотията и хорската злоба, отклонение от нормалния стандарт на средностатистическата, световна несправедливост.
Дааа, дупка. Надигам се любопитно на пръсти и поглеждам от другата страна на барикадата – към слънцето, небето, вятъра. И сякаш ги усещам – лекият полъх ме изпълва с приятна, борова миризма и сладко ме гъделичка. Ароматът на свободата.
Отвъд е безбрежно и синьо – моето море, моята свобода. Стоя, изправена на пръсти и се оглеждам през дупката щастливо, а ядосаният емотикон възвръща жълтия си цвят и разтегля кръглото си лице в усмивка. МОЯТА усмивка.
Натискам въображаемия си клавиш Enter и с едно звучно дзън изпращам щастливото личице навсякъде в малката ми, ядосана вселена. Нека ги радва тях - другите ядосани емотикони.
Така и те ще разбият стената – първо тук, после там, тухла по тухла, малко по малко. И животът ще стане по хубав, по-цветен. И може би, страх ме е да си го помисля, но може би тогава стената ще рухне, поддала под силата на безброй червени, ядосани глави.
Колко е прекрасно да мечтаеш, неповторимо! Особено, когато има шанс мечтата ти – онази, която сам си нарисувал - да се превърне в реалност.
А аз вече имам своето парченце от своята, първата си победа – къс синьо небе и вятър, рошещ косите през дупката. А това, това е всичко!
Успешен бунт срещу нея – голямата, уж непробиваемата. МОЯТ триумф срещу стената.
