На спирката на непоправимото е самотно
От Нели Славова
Аз съм човекът, който през 2018 година написа един текст, озаглавен, ''Говорете помежду си. Толкова е просто.''
Текст с безброй четения и споделяне в социалните мрежи.
Към днешна дата продължавам да вярвам във всичко, което тогава с плам написах, защото истинското общуване, е едно от най-хубавите неща, които животът ни е дал да използваме.
Не съм била наивна, датата и е, но и не е чак толкова далечна. Та, не съм била наивна и тогава също съм си давала сметка, че истинско общуване и добра комуникация, уви, не може да получиш от всеки. Ти ако решиш я търси и я изисквай, но няма да я получиш от всеки.
И тук сега отварям думата за тези, от които няма да я получиш във вида, в който я търсиш.
Бях чула една приказка, която много ми хареса и звучи правдиво - "Само идиотите не се променят.".
Аз умея да се променям. Обяснявам какво имам предвид - като казвам, че умея да се променям, нямам предвид, че на всеки десет минути съм с различно мнение или ми прищраква нещо в настроенията от днес за утре и държа да ми се играе по свирката, не. Не говорим за прихватничево състояние на духа.
Тук свързвам промяната с анализиране, осъзнаване, смирение, израстване и издигане.
Да речем трупаш опит, полагаш усилия, четеш, избираш хората, с които се срещаш и с които често събеседваш, обръщаш каруцата, изсипваш боклука, пълниш я още, после я празниш - напълно естествен процес идва да се промениш и да се трансформираш с тенденция към по-добра своя версия.
Изследваш се. Претегляш. Виждаш си недостатъците. Откриваш си положителните качества.
На следващо място, по пътя съвсем нормално и дори задължително е да получиш критики, различни гледни точки, перспективи, в които е желателно да се вслушаш, да обърнеш внимание, да се огледаш в обстановката.
Използваш времето си за усамотение и тишина, в анализ на себе си, на постъпките си, на думите си, на действията си. Имах ли право да говоря така? Имах ли право да се държа по този начин? Бях ли прекалена? Нараних ли някой с думите си? Какви последици би имало това мое поведение?
С какви чувства остана другия човек от мен и постъпките ми?
И тук сега, ако всичко върви по мозъчно разписание, е хубаво да се появи следващия, може би най-съществен въпрос: Мога ли с нещо да поправя поведението си?
Нещата не се случват от само себе си, но стигне ли се до този въпрос, е почти сигурно, че ще се стигне до някаква метаморфоза с вас.
В смисъла на израстване и в смисъла на изкачване на лични житейски стъпала - да, аз се променям.
На същото житейско и умствено стъпало ли съм от 2018 година? Не. На същото житейско и умствено стъпало ли съм от 2021 година? И там не съм. Намирам се няколко крачки по-напред.
Често съм чувала думите по отношение на свои съученички: "Те някой грам не са се променили". Не става дума за техния външен вид, а за духовното им равнище - останали са си някъде там, в десети клас. Което не е за аплодисменти и не е за гордост.
Тежкият идиот, не визирам съучениците си - просто продължавам досадната си мисъл от по-горе, колкото и време да го оставите да мисли, да анализира, да се себеопознава като думи и постъпки, няма да се промени. Вие му посочете проблема, но накрая ще стане така, че самите вие ще се явите като проблем.
Ще минат години, ще се извървят стъпала, ще се случат хиляди ситуации, ще се платят много сметки за ток, вода, телефон и интернет - този човек няма да се промени.
Животът му да зависи от тази промяна, той няма да се промени.
Наскоро казах на мъжа ми, че някои хора не виждат по-далеч от носа си, поводът беше, че водач на автомобил предприе действие без да дава сигнализация. А мъжът ми отговори, че не просто не виждат по-далеч от носа си, а те не знаят, че може да съществува нещо по-далеч от носа им.
И защо бе сега целият този текст, от къде тръгна, каква беше средата му и какъв ли ще е краят му?
С такива хора, не бива да търсите разговор. Ако искате го търсете всъщност, изцяло ваша воля, но понеже и аз на добра воля търсих с такива хора комуникация, опитът ми ме научи, че искането ми е невъзможно. Разговорът е двупосочна улица. Може да е улица от гетото или улица от готин квартал, но е двупосочна улица.
Ти даваш, и аз давам. Ти отделяш време и усилия, и аз съответно правя същото с равни сили.
Ти свиваш гарда, и аз свивам гарда.
А често и този, който показва отношение, получава дваж повече.
С онзи тип хора обаче комуникация и излизане на глава, е невъзможно за постигане. Разбивайте си главата, удряйте камъка и цепете айсберга на своя воля, защото личния опит е по-верен и безценен от всеки чужд текст, но от моята призма стигнах до тук. Ще стане малко като фразата "Дойдох, видях, победих" - вие обаче няма да спечелите нищо, а победител ще сте единствено над собствените си емоции, което пак си е вид печалба всъщност.
Друг извод, който може да се изведе от тук, е, че промяната е свързана с усилия, с действия, с желание, но и с още една съставка - промяната е свързана и с любов.
Без любов, здраве му кажи на всичко. Любовта трябва да те движи през това състояние. Любов, а не платен секс. Взаимност.
Но знаете ли кое, лично за мен, е най-жестокото нещо от всичко свързано с промяната?
Когато вече си стигнал такъв етап, така си се оакал, така си изпуснал въжето, така си изтървал лоста, така си се омазал (с години), че никой не желае от теб да се променяш.
Никой не ти търси промяната. На никой не му пука ще ли или няма ли да се променяш и издигаш. На всички им е все едно. Трансформирай си се там някъде, жив и здрав, но вече няма на кого да му пука за промяната ти. Тя не просто е закъсняла, а никой не я чака. Празно е на спирката. Никой не иска да те моделира, никой нищо не изисква, иска само едно - да го оставиш на мира и да си максимално далеч.
Ограничителна житейска, неписана заповед, издадена от моралния съд.
На спирката на непоправимото е самотно - пък ти продължавай да се мислиш за готин.
Има и друга реплика, която също намирам за правдива: "Когато си тъп, обикновено е завинаги.".
