Най-хубавата любов

  • Сподели:
Най-хубавата любов

Обичаме, когато изгубим, когато ни е страх, че ще изгубим, когато вече е късно. Макар че любовта никога не е късна. Тя не закъснява. Нито подранява. Тя винаги е тук. Не си отива, не започва, няма край.

Ние сме тези, които ѝ определяме граници и се борим с нея, а още по-често за нея. В името на любовта извършваме толкова много не-любов. Търсим я, губим я, отричаме я, нараняваме я, после я обясняваме. Искаме да я докоснем и помиришем, да я получим, опакована в пакет с червена панделка, за да повярваме в нея.

Доказваме я, сякаш е математическа задача. Но не става така. Защото в любовта няма логика. Просто обичаш и ако обичаш истински, няма значение на какво мирише любовта, дали е грапава или лепкава, дали панделката е червена. Обичаш въпреки раздърпаната панделка, въпреки липсата на доказателства, въпреки всичко, което ти се струва нелогично и непонятно.

Онзи ден двама тийнейджъри спориха на спирката до мен. Той се опитваше да ѝ каже, че я обича, тя не му вярваше, защото той беше забравил да ѝ се обади в уречения час. Уреченият час бил важен, защото тогава тя била с приятелки и, ако той ѝ се бил обадил, те щели да ѝ завиждат. Ама че причина, но си е нейната!

А той я обича. Личи си. Търпеливо приема думите, продължава да я гушка, въпреки че е невъзпитана глезла. Обещава следващия път да не забравя. Завидях му. Не заради глезлата, която обича, а защото обича въпреки трудностите, които тя му създава, въпреки бариерите, които спуска, въпреки неясните сигнали, които му дава. Просто обича.

Май само родителите обичат така, когато обичат децата си. Прощават и обичат. Въпреки всички капани, които децата им залагат. Децата обичат така до време. Аз съм дете на моите родители и на 100 да стана, пак ще бъда детето им. Никога не съм усетила да ми отказват любов, дори и когато любовта им не е била опакована с лъскава хартия и червена панделка. Дори и когато не са ми казвали думите: "обичам те".

Аз обичам думите, харесва ми да чувам думи, които говорят за любов. Затова започнах да ги казвам. Въпреки че в началото ми беше странно и неестествено. Колебаех се дали ще бъда разбрана, дали ще ми повярват, чудех се дали "обичам те" не трябва да върви с подарък, с жертва някаква, за да бъде истинско "обичам те". Страхувах се дали ще ми го върнат или ще ме отблъснат.

Толкова празни страхове. Никой не ме отблъсна. Напротив. Разбрах колко обичана съм наистина, въпреки всичките ми странности и колко много хора ми позволяват да ги обичам, както аз мога. Имам приятели, на които, вместо "довиждане", казвам "обичам те" и е толкова хубаво.

Понякога се улавям, че ми се иска да съм осъзнала всичко това преди години, когато бяха живи моите баби и дядовци. Баща ми. (Когато баща ми пое по пътя към отвъдното, започнах често да му казвам, че го обичам. Първият път го разплаках. Май и всеки следващ път беше същото, но поне с него не закъснях. Това бяха сълзи от обич).

Вече не искам да разчитам на това: "знам, че го знаеш". А и как може някой да знае какво чувствам аз, ако не го кажа с думи, ако не целувам, ако не прегръщам, ако не присъствам…

Обичам приятелите си, казвам им го, а когато мога, правя много повече. Обаждам се в уречения час, например. Казвам го вече и без повод. На майка ми. Прави го и тя. Казвам го на брат ми, на племенниците ми…

Никой не ми отговаря със "знам", всички казват: "И аз те обичам". Значи не е достатъчно само да знаем.

Любовта не се знае, живее се…

Автор: Сашка Александрова за Myvelikoturnovo.com  Снимка: wallpapercave.com