Не си толкова счупен, колкото си мислиш. Не строй замъци от страховете си!
Вали. Мрачно и студено е, а безсмислието на този ден е сякаш от пиеса на Самюел Бекет. Чаят от мащерка не сгрява, а от позитивни мисли ти се повдига.
В стените на съзнанието се разбиват вълните на всички болки и разочарования. От време на време напомнят за себе си. Толкова са силни, сякаш изпитваш цялата мъка на света. А плътта реагира единствено с безмълвен спазъм на отчаяние. Ти си злощастен моряк. Един ден чувстваш, че си океан, в следващия се давиш в него.
Бурята, която се заражда в ума, ще нанесе непреодолима разруха на тялото. Поредната. Краят на света вече не значи нищо - толкова пъти се е случвал и е започвал отново на сутринта. Както ще направиш и ти. И този път.
Поглеждаш навън - бездомно куче трепери само под дъжда. Като теб. Само дето ти имаш дом - отвътре обаче си скитник. Толкова е празно, че боли. Като черна дупка, която те е погълнала и в която времето (както знаем) се забавя. За да засили и удължи агонията.
Тъй като нищо не може да напусне черната дупка, то не е възможно наблюдател извън нея да добие информация за процеси, ставащи във вътрешността ѝ. Респективно в теб не може да надникне никой, абсолютно сам си с това, което ти се случва, от което още повече ти става мъчно. Градиш кули от страхове и болки, затваряш се в тях и залостваш здраво.
Не е като да си го искал - защо да искаш ада? Кой решава на кого да праща демони и защо винаги твоят кошмар е най-страшен? В ефимерния ужас на това състояние ти просто отсъстваш от тялото си. Сякаш може да видиш отстрани как то се раздира. После, когато ураганът отмине, се връщаш да разследваш убийство - още една частица от теб си е отишла. Хубавото е, че някак отново си цял - на нейното място има друга, нова.
Мислиш си - в колко ли хора вечер вали? И е студено. И са сами. И им е тъжно. Със сигурност не си само ти. Това не би трябвало да успокоява, но го прави. Защото знаеш, че не си сам в това - и те не са. И ако поне веднъж се осмелим да спрем да бягаме, ще видим, че това, което ни преследва, не е чак толкова ужасно. Че дори отвътре винаги да сме сами, все пак има нечия ръка, готова да погали, въпреки че самата тя е счупена.
И който ти казва "Стегни се!", няма да ти донесе топлина. Да кажеш на някого, че не може да е тъжен, защото други са по-зле, е като да кажеш на някого, че не може да е щастлив, защото има и по-щастливи от него. Изживей болката си.
Просто обещай на детето в теб никога да не се превърне в чудовището, от което тайно се страхува. Бъди одеало и стопли с прегръдка някой, чието сърце е премръзнало от самота и горчилка. Осмели се да видиш бъдещата пролет под натрупалия сняг. Скованото от студ тяло отново ще усети топлите лъчи на слънцето. Човек е винаги сам в страданието си, но има необикновената сила да състрадава.
Не търси смисъл в осакатяването. Ти не си теглото, което носиш. Не си бойното поле, където падат трупове. Не си звука на оръдия, пронизващи небето. Ти си това, което се случва след войната - оцеляването, изцелението, възстановяването. Новият "ти", който си след всяка буря.
Можеш да изпиташ цялата болка на света, значи можеш да изпиташ и цялото щастие. А понякога всичкото щастие на света се крие в чаша чай от мащерка, в една прегръдка, в обещанието, че и следващият път ще издържиш.
