Нещата, които ме движат напред
От HighViewArt
Един живот в застой, дори не е съществуване. За да придобие *нещо* живот, то трябва да бъде изпълнено със смисъл и напредък. А какво е напредъкът? Да направим една крачка днес, утре втора, в други ден трета и така докато не започнем да тичаме. Цветето да оформи пъпчица, която да цъфне, да стане красив и шарен цвят. И часовникът отброява времето, движат се стрелките напред, а ако спре случайно, сменяме батериите и го стартираме наново. Понякога и ние се нуждаем някой да смени батериите ни, да свери дали всичко е точно и да продължим. Често пъти, обаче, часовникаря, от когото се нуждаем, сме ние самите, ако ние не се сверим за точния час, няма кой да го извърши вместо нас или за нас, и този ремонт обичайно се случва с темпото отвън, така че да не изостава часът или да не избързва. А ако все пак се случи, то трябва обратно да влезем в личната си работилница и да видим какво не е наред, за да успеем отново да се върнем върху цифрите и да препускаме със стрелките, да се хванем здраво и да не позволяваме бързината на времето да ни изхвърли от пътя.
Защо ли? Защото не сме бездушни или предмети, защото чувстваме, мислим, живеем, обичаме, страдаме, падаме някой път, изхвърлени от бързия ход на времето, но намираме силата пак да яхнем личните си стрелки и да се предвижваме напред. Както вече уточнихме, доста често се налага часовникарят си да бъдем ние, но защо?
Тук отговорът идва от моята лична кула. За да имаме напредък личен, емоционален, кариерен или битов, то трябва да направим движение, често то е съпътствано с излизане от зоната на комфорт. Та, ако се настаня удобно в едно кресло или в една житейска ситуация и не помръдна, заприличвам на предмет и скоро след това батериите падат. В моя личен живот доста често се налага да излизам от зоната си на комфорт, която за късмет е разтегателна, колкото по-далеч стигам, изминатия път до там става утъпкан и удобен. Въпреки трудното време в което живеем, студенината у хората, препятствията и трудностите, които срещаме ежедневно, има едно нещо, което винаги ме мотивира да следвам траекторията си. Сещате ли се вече? Това е любовта.
Не лудата, шумната, не първата, не извоюваната, не и най-бляскавата, брокатена, приказна любов, а спокойната и сигурната. Мисля си често, че за нея трябва да се пише в приказните истории. Не как сме бутали лодка през планина и скали в името на любовта, а как бързам в студената нощ да се прибера вкъщи, където той ми приготвя горещ чай, цялата къща мирише на мащерка, ще ме целуне по челото, ще бъде топло и ще си говорим за изминалия ден. За студената събота сутрин, когато прозорецът е украсен със снежинки, но душата е топличка. Когато помисля първо за любовта, а после и за себе си. Разбира се, всяка обич в даден момент е бутала по една лодка в планина, но това е чар, какъвто всяка лична история притежава. Тази любов, която ме мотивира да вървя там, където няма път, където моята следа ще бъде първа и сякаш сваля малко от умората ми, за да успея да завърша всеки следващ ден. И когато тази умора е правопропорционална на удовлетворението. Любовта да направиш дом, да поканиш някого вътре и да го накараш да се чувства сякаш винаги е бил там и никога не си е тръгвал.
Нямах късмета да имам истински баща, закрилник, институция, крило, под което да се скрия, което да ме пази и защитава, който да ми дава сила и кураж, да ме следва в успехите ми и да ме подкрепя. Наложи се аз сама да си осигуря това крило, когато изпитвам нужда, да се защитавам, да се боря, да имам, да задържа. Такава ситуация не ощетява, не и в моя случай, тези условия ми родиха една звездичка пътеводител, която винаги грее красиво, когато погледна да се уверя, че е там. Това ме направи войн, боец, преследвач на мечтите си, изпълнител на целите си. Яхнал веднъж стрелките на часовника си, Човекът следва устремено пътя, който води напред, единствено напред. И връщане назад няма.
Направим ли една равносметка какви смели подвизи сме извършили, дори те да са тайни, дори единственият им свидетел да бъдем ние самите, пак отказът струва твърде скъпо. Щом везната на равносметката ни се наклони повече в едната ѝ страна, няма връщане назад. Дори този избор да е леко егоистичен, заслужава си. Всяка стъпка напред, извършена в трудност се равнява на две в мир. Ако трябва поименно да избера и степенувам какво ме води напред, ще започна така - любовта, която искам да притежавам на своя страна, която искам да задържа и пазя като малка, от фино стъкло, красива, нежна и завързана с мека панделка коледна топчица, която искам на видимо място върху елхата ми.
Любовта, която не ми дава сили да спра, да се откажа, защото всяко усилие дава своя резултат. Ежедневно при това. Липсата на рамо, което да поеме моето падане, когато това рамо бъдеш сам за себе си, придържаш се строго в релсите, защото ако се отклониш, щетите си плащаш сам, а те са често твърде скъпи. Моментният комфорт струва доста, а е твърде кратък и не си заслужава цената. Вярата в себе си, която трябва да поддържаме като малка запалена свещ в бурно време, да запазим и последната искрица и най-слабото огънче, защото именно те могат да се окажат нашият най-голям мотиватор. Особено, когато е трудно. Или най вече тогава.
Автор: Лора Петрова
