Ние сме творения. Не го забравяй!
От Елена Енева
Ние сме творения. Ние сме сътворени. Някой ни е създал по начина, по който се твори.
Някой е вложил смисъл в нас, вложил е идея, която е искал да предаде на света. Ние сме станали тяло и плът на замисъла. Станали сме символ на нещо по-голямо, невидимо и абстрактно. Вместили сме го в себе си и то вече сме ние.
Не, не сме съвършени. Ние сме материалната проява на голямото и съвършеното. Невидимото и невъзможното да бъде видяно. Но и в несъвършенството си предаваме смисъла, идеята, която стои зад нашето сътворяване. Предаваме я така, че околните усещат посланието, смисъла на живота ни, замисъла, който носим.
Не казвам, че осъзнаваме какво носим. Но смисълът съществува и ние го проявяваме.
От самото си идване на бял свят повлияваме околните. Още първата ни среща предизвиква емоции, събития, поражда връзки, отношения, последствия. Всичко това сме ние. Няма нужда да правим каквото и да било. Самото ни съществуване вече променя нещата. Животът на хората, които са близо до нас вече не е същият. Ние сме смисъл. Дори когато животът ни изглежда безсмислен.
Може би точно когато животът започне да ни се струва тежък и затлачен, е време да се върнем към началото – към това, което сме предизвикали с идването си. Да го припомним и да се върнем отново към него. Да го повторим с ясното съзнание, че това сме ние – това е посланието, което чрез битието си отново и отново предаваме на света. И да спрем да се упрекваме, че сме такива. Не, не сме сгрешени. Сътворени сме. В нас е заложен смисъл.
Нежеланото дете, което разтърсва установения ред, носи изненада, събаря без предупреждение старото, отприщва създаването на ново и непознато – как може да не бъде бунтовник и творец и в бъдеще? Как да не носи в себе си недоволството от един порядък, който се опитва да спре кълновете на живота?
Как да не се опитва да го разбие, унищожи и енергично да почне да строи своето щастие върху руините? Затворете го в структура, дайте му ред и неговият смисъл ще изчезне. Ще залинее. Докато жизнената сила не избухне, не помете всичко и не го поведе свободно нанякъде.
Неочакваното, но пожелано дете – като падаща звезда, като проблясващ първи слънчев лъч – ще стряска, но ще бъде прието. Ще променя и промяната ще носи радост. Ще плаши, но впоследствие страхът ще прелива в приятно очакване. Ще е непредсказуемо, но ще носи топлина.
Това си ти, това съм аз... Не избираме "какво" донасяме на този свят. Ние само избираме "как" да го предадем. Какво ще стане, ако вместо да се изненадваме от себе си, вместо да отхвърляме същността си, приемем, че ние сме смисъл? Че сме принцип или идея, които можем да изобразяваме все по-чисто, ясно и разбираемо, без да съдим дали е правилен или неправилен.
Затова сме тук. Да започнем съзнателно да бъдем това, което е изначално заложено в нас. Да изразяваме себе си. Да станем съ-творци.
